Определение № 492 от 17.11.2025 г. на ВКС по н. д. № 818/2025 г.

Производството е по чл. 351, ал. 5 НПК. Образувано е по частна жалба на адв. Н. И. – повереник на частния обвинител Д. Б., срещу разпореждане на съдията-докладчик по ВНОХД № 3/2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е върната касационна жалба на повереника срещу присъда № 17 от 24.04.2025 г., постановена по същото дело. Според частната жалба (неправилно назована от подателя й „касационна“) съдията от въззивния съд не е съобразил, че повереникът е представил допълнение към депозираната от името на частния обвинител касационна жалба в 7-дневния срок от уведомяването му от въззивния съд за необходимостта от отстраняване на пропуски в съдържанието й. Направено е искане за отмяна на оспореното съдебно разпореждане. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди данните по делото, прие, че разпореждането следва да бъде отменено. Прегледът на материалите по делото показва, че с присъда № 17 от 24.04.2025 г., постановена по ВНОХД № 3/2025 г., състав на Великотърновския окръжен съд е отменил присъда № 7 от 17.09.2024 г. по НОХД № 5/2023 г. на Районен съд – Елена и вместо това е признал подсъдимия М. Т. М. за невиновен в това на 18.05.2021 г. в местността „Ч.“ в землището на [населено място], общ. З., чрез посредствените извършители К. С. В. и Б. А. Ч. противозаконно да е унищожил чужди недвижими вещи, на обща стойност 35 019,32 лева, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК. С тази присъда е бил отхвърлен предявения от Д. Й. Б. срещу подсъдимия граждански иск за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 29 091,60 лева. Присъдата е отменена и в частта относно присъдените в тежест на подсъдимия разноски и държавни такси и е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото. С присъдата е указано на страните възможността за обжалването и протестирането й пред ВКС в 15-дневен срок от нейното обявяване. В така указания срок по делото са постъпили касационен протест от прокурор при ОП-Велико Търново и касационни жалби от адв. Н. И., като повереник на частния обвинител Д. Б. и от адв. П. И., като повереник на частния обвинител К. Д.. С акт от 06.06.2025 г., назован „разпореждане“, постановилият въззивната присъда съдебен състав е констатирал, че трите, адресирани до ВКС процесуални документи не отговарят на изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК, като в тях само схематично са посочени касационните основания, но не и подкрепящите ги данни. Поради това касационният протест и двете касационни жалби са оставени без движение и е дадено указание на ОП-Велико Търново и на частните обвинители Б. и Д. в 7-дневен срок от уведомяването им да депозират допълнения със съответното съдържание, а неизпълнението на това указание ще наложи упражняване на правомощието по чл. 351, ал. 1 НПК. Съдебното разпореждане е съобщено на ч. обв. Б. на 13.06.2025 г. Съобщено е по указание на съда и на повереника на Б. – адв. И., който е получил уведомлението на 16.06.2025 г. В предоставения на г-н Б. срок за допълване на касационната жалба същият, както и неговият повереник, не са депозирали допълнение към касационната жалба. Такова допълнение адв. И. е представил на 23.06.2025 г. Констатирайки въз основа на тези данни, че срокът за допълване на подадената от името на Б. касационна жалба е изтекъл на 20.06.2025 г., въззивният съдебен състав е постановил връщането на тази жалба. Изтъкнатите в частната жалба срещу този акт възражения на повереника са основателни. Действително, съгласно чл. 253 НПК повереникът не е сред страните в наказателния процес. Съответно, той не е субект на наказателно-процесуалните отношения, а единствено е участник в производството по линия на процесуалната функция на своя доверител. Аргументи в този смисъл са изводими и от чл. 100, ал. 3 и чл. 101, ал. 3 НПК. Уреждайки процесуалния статут на повереника, законът не е препратил към правата и задълженията на защитника, респективно, към правото му да подава жалби, а единствено към чл. 91, 92 и 93 НПК. Сам по себе си този факт обаче не изключва възможността на повереника да подава жалби в защита на правата на своя доверител. Такава възможност изрично му е призната с чл. 318, ал. 6 НПК (с ограниченията, които установяват чл. 318, ал. 4 и ал. 5) и напълно резонно, доколкото съответства на ролята и функциите, които има повереникът в наказателния процес. Логично продължение на тази разпоредба представлява предвидената в чл. 324, ал. 2 НПК – повереникът да оттегля жалбата със съгласието на доверителя си. А от друга страна идва да покаже, че когато законът изисква съгласието на доверителя, той го указва изрично. Т.е. за подаване на въззивна жалба от повереник не е нужно изрично потвърждаване или съгласие от страна на доверителя. Законът очевидно приема, че това съгласие е иманентна част от мандата, възложен на повереника с факта на упълномощаването, респ. на назначаването му. След като това е така, т.е. след като повереникът може да подаде жалба, логично е и следва да му се признае право да прави и допълнения към нея, защото защитата, която участието на повереник в наказателното производство е предназначено да осигури, е не по-маловажна от тази, която трябва да получи подсъдимият в съдебното производство. Още повече, че според чл. 1, ал. 2 НПК основното предназначение на наказателния процес е да осигури защита на пострадалите от престъпления граждани и юридически лица, наред със задачата му да съдейства за предотвратяване на престъпленията и за укрепване на законността. Необходимостта от засилена защита на жертвите на престъпления е подчертана и в международното законодателство, в т.ч. и европейското (с приемането напр. на Директива 2012/29/ЕС на ниския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета). Срокът, в който следва да бъде реализирана възможността за подаване на жалба, се изчислява от момента на уведомяването на лицето, което е носител на тази възможност. Щом повереникът може да подава жалба отделно от своя доверител и в защита на неговите права и законни интереси, то този срок следва да тече от уведомяването на самия повереник. Отричането на това разрешение обезсмисля актът на уведомяване на повереника (изпълнен и в конкретния случая от въззивния съд), тъй като неговото уведомяване е възможно да се реализира след изтичането на срока за страната. Противното би ограничило без легитимно основание възможностите за активно участие на гражданския ищец/частен обвинител/граждански ответник/частен тъжител и за пълноценно упражняване на правата му в наказателното производство. В тази връзка е нужно да се отбележи, че правилата за повереника се прилагат и по отношение на особения представител. Ако се отрече възможност на повереника да подава сам въззивна, респ. касационна жалба, това би било валидно и по отношение на особения представител. Но като се има предвид, че особен представител се назначава на малолетно, непълнолетно, недееспособно или ограничено дееспособно лице в особените хипотези по чл. 101, ал. 1 и ал. 2 НПК, отричането на възможността на повереника да подава сам касационна жалба, респ. да я допълва, би означавало отричане на правото на касационна жалба въобще на пострадалия малолетен, непълнолетен, недееспособен или ограничено дееспособен, попаднал в ситуация на някоя от хипотезите, които има предвид чл. 101, ал. 1 НПК. Съдържащата се в гл. ХХІІІ НПК уредба на касационното производство не включва изрично предвидено право на повереника да подаде касационна жалба за разлика от законодателният подход при регламентацията на въззивното производство. Тази непоследователност на закона не би трябвало да се третира в ущърб на страната – граждански ищец, частен обвинител, граждански ответник (в частност частен обвинител) от чието име действа повереникът. Поради това и доколкото в конкретния случай адв. И. е представил в срок допълнение към касационната жалба, която е подал, преценката на съдията от въззивния съд би следвало да бъде за годността на това допълнение да изпълни предходно дадените указания и да покрие процесуалния стандарт за съдържание на касационната жалба. Водим от изложеното и на осн. чл. 351, ал. 5 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение