Определение № 5476 от 20.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4455/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на Д. П. П. от гр. Асеновград, срещу определение № 2909 от 13.03.2026 г., постановено по адм. дело № 621/2026 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу незаконосъобразно бездействие на главния архитект на Община Асеновград по осигуряване на настъпилото по право спиране на разрешение за строеж № 129/14.05.2025 г. и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – главен архитект на Община Асеновград, чрез адв. Матеев, в писмен отговор излага становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Пловдив приема, че жалбата няма предмет и е подадена срещу ненадлежна страна. Намира, че защитата по реда на чл. 256 АПК е неприложима, тъй като по същество жалбоподателят претендира постановяване на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 214 ЗУТ. Обосновава извод, че отказът за издаване на индивидуален административен акт, при положение че административният орган действа служебно, а не по жалба на определено лице, не представлява бездействие или неизвършване на фактическо действие, които да произтичат по задължение, следващо от закон. Определението е правилно. Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е бездействие на главния архитект на Община Асеновград, изразяващо се в непредприемане на действия по осигуряване на настъпилото по право спиране на разрешение за строеж № 129/14.05.2025 г. Разрешението за строеж е оспорено от Д. П., като по жалбата му е образувано адм. дело № 2011/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив. С определение № 606/16.01.2026 г. съдът е приел, че разрешението за строеж не попада в хипотезите на чл. 217 ЗУТ, тъй като оспорването спира изпълнението му. Съдът правилно приема, че за Д. П. липсва правен интерес за водене на процесния иск по чл. 256 от АПК. За да е налице правен интерес от търсената по чл. 256 АПК защита следва да е налице бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт или неизвършване на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона. Правилен и законосъобрзен е изводът на първостепенния съд, че в случая не се касае за бездействие по смисъла на чл. 256 от АПК. Разпоредбата на чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК урежда защитата срещу неоснователни бездействия на административен орган или неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона. Целта на исканията по чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК е да се установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответния административен орган, съществува неудовлетворено субективно право, което има за предмет такова поведение от страна на органа, вменено му от закона, чрез което на правоимащия се предоставя определена облага или друга полезна за него последица. Хипотезите на бездействие по чл. 256, ал. 1 и ал. 2 АПК са налице само в случаите, в които органът дължи извършване на фактическо действие по конкретно задължение, изпълнението на което произтича пряко по силата на закон. Обосновано е и приетото от съда, че искането е за издаване на административен акт. В т. 2 от част III „Искания“ на жалбата в първоинстанционното производство изрично се претендира съдът да задължи главния архитект да издаде разпореждане за спиране на разрешение за строеж № 129/14.05.2025 г. В настоящия случай редът по чл. 256 АПК не намира приложение, тъй като фактически се цели административният орган да израи воля чрез издаване на индивидуален административен акт по чл. 214 ЗУТ. Неиздаването на такива актове, за които административният орган действа служебно, а не по жалба на определено лице, не представлява бездействие или неизвършване на фактическо действие, още повече, че предентираните действия са правни. Следователно, както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 1 от АПК. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. Предвид изхода на делото и надлежно заявената претенция за разноски от ответника, частният жалбоподател дължи разноски в размер на 480 евро, съставляващи адвокатско възнаграждение съобразно договор за правна защита и съдействие от 02.04.2026 г., договорено и надлежно заплатено. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,