Определение № 673 от 09.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 3498/2013 г.

Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 2, изр. 2-ро във вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 372/12.І.2011 г. на Е. Г. А. от София, подадена против определение № 173 на предходен тричленен състав на Върховния касационен съд, ТК, Второ отделение, от з.з. на 3.VІІ.2013 г., постановено по т. д. № 2564/2013 г., с което – в извънинстанционно производство по чл. 307, ал. 1 ГПК - е била оставена без разглеждане негова молба за отмяна на влязло в сила определение № 672 от 14.ХІ.2012 г. по ч. т. дело № 672/2012 г. по описа на ВКС, ТК, Първо отделение. Оплакването на частния жалбоподател А. е за неправилност на атакуваното прекратително определение на предходния тричленен състав на ВКС, поради което той претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на негово възражение по чл. 270 ГПК срещу постановено в пр-во по чл. 435 и сл. ГПК решение № 4190/18.VІІІ.2010 г. на СГС, ГК, с-в ІІ-Б по ч. гр. д. № 855/2010 г. Инвокиран е довод, че следвало да бъде приложена задължителната съдебна доктрина и практика, изразена в постановката по т. 13 на ППВС № 2 от 29.ІХ.1977 г. Ответните по тази частна жалба кредитни институции – [фирма]-София и [фирма]-София, не са ангажирали становища на свои представители по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното прекратително определение на ВКС, постановено в извънинстанционното пр-во по чл. 307, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в извънинстанционното пр-во пред предходния тричленен състав на ВКС, настоящата частна жалба на Е. Г. А. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. П. тричленен състав на ВКС е изложил в мотивите си към атакуваното прекратително определение обстойно аргументирани съображения защо не намира приложение задължителната за съдилищата в Републиката постановка по т. 13 от цитираното в частната жалба на А. ППВС: липсата в процесния случай на съдебен акт, който въобще да подлежи на отмяна на някое от изчерпателно посочените пет основания по чл. 303, ал.1 ГПК (респ. чл. 231, ал. 1, б.б. „а”-„з” ГПК /отм./). Задължителната постановка по т. 2 на ППВС № 2 от 29.ІХ.1977 г. предхожда тази по т. 13 от същото и категорично посочва, че: „На отмяна подлежат само актовете, които се ползват със сила на пресъдено нещо”. Следователно е безпредметно обсъждането на въпрос кое е действителното основание, на което дадена молба за отмяна може да бъде уважена, когато липсва ползващ се със сила на пресъденото нещо съдебен акт като единствено възможен обект на уреденото в процесуалния закон извънинстанционно производство. С оглед изложеното и предвид бланкетния характер на настоящата частна жалба, атакуваното с нея прекратително определение ще следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение