Определение № 50063 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1568/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Уинд Стрийм“ ООД срещу определение № 279/21.04.2022 г. по в. т. д. № 579/2021 г. на Апелативен съд Варна, с което е оставена без уважение молба на дружеството за изменение на постановеното по същото дело решение № 7/2022 г. в частта за разноските. Жалбоподателят заявява становище, че атакуваното определение е незаконосъобразно, тъй като цитираната от апелативния състав норма на чл. 78, ал. 2 ГПК не касае настоящия случай, а се отнася за хипотеза, в която разноските се дължат от ищеца, когато ответникът не е дал повод за предявяване на иска и го е признал. Възнаграждението за осъществена адвокатска защита по предявения иск за реално изпълнение в размер на 300 лв. е платено на представляващия адвокат едновременно и изцяло с възнаграждението по оценяемия иск, видно от посочената стойност в договора за правна помощ, която не е в минимален размер, а е в размер на 23 000 лв. Предвид изложеното, частният жалбоподател претендира за отмяна на атакуваното определение и постановяване на акт, с който да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца разноски в размер на още 380 лв. по уважения от въззивния съд неоценяем иск за реално изпълнение, сторени в рамките на първоинстанционното производство. Ответникът „Електроразпределение Север“ АД оспорва жалбата като неоснователна с твърдения, че определението е правилно, тъй като от съда е прието, че в хода на производството е настъпила изискуемостта на ответниковото задължение, следователно той не е налице виновно неизпълнение на негово задължение, респективно не е станал повод за завеждане на иска. Уважаването на иска за реално изпълнение е основано на признание от третото лице помагач за факти, касаещи негово собствено съоръжение, които няма как да са били известни на ответника. Заявява в отговора, че въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Отделно, предмет на производството са три иска като минималното възнаграждение по тях е в размер общо на 28 946, 73 лв., а представените по делото доказателства за сторени разноски от насрещната страна са за размер от 23 000 лв. Волята на страните по договора не е ясна и не може да се извлече по тълкувателен път доколкото не може да се установи по иска за реално изпълнение уговореното възнаграждение под минималния размер ли е и въобще уговорено ли е отделно такова. Дори да се счете, че меродавна е цената на първоначално предявените искове преди тяхното изменение, то пак се оказва, че минималният размер на възнаграждението за защита на ищеца е над уговорения размер на възнаграждението, а именно 24 075, 16 лв. Ответникът сочи и, че липсва яснота относно начина на формиране на сумата 380 лв. – дали това е само възнаграждение за защита от адвокат или включва и държавна такса. Видно от доказателствата по делото същите не сочат платена държавна такса по иск за реално изпълнение на договор за достъп, а по иск за реално изпълнение на договор за присъединяване. При изложените доводи електроразпределителното дружество моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да бъде разгледана като допустима. По същество жалбата е основателна. Производството по в. т. д. № 579/2021 г. на Апелативен съд Варна е приключило с постановяване на решение № 7/2022 г. С него частично е било отменено първоинстанционното решение и уважен предявен от ищеца „Уинд Стрийм“ ООД срещу „Електроразпределение Север“ АД иск за реално изпълнение на задължение за осигуряване на достъп и системни услуги до собствената на ответника електроразпределителна мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 МW за ВяЕц [населено място]. Във връзка с променения изход от спора въззивният съд е присъдил в полза на ищеца разноски, сторени в хода на въззивното производство, представляващи платена държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 340 лв., но не е присъдил разноските, сторени в хода на първоинстанционното производство в претендирания размер от 380 лв. – адвокатско възнаграждение и държавна такса. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молба вх. № 1751/2022 г. на „Уинд Стрийм“ ООД за изменение на постановеното по в. т. д. № 579/2021 г. решение № 7/2022 г. в частта за разноските с присъждане на допълнителна сума в размер на 380 лв. Мотивите на съда са концентрирани върху обстоятелството, че искът на „Уинд Стрийм“ ООД е бил уважен поради настъпили в хода на въззивното производство факти, т. е. основателността на предявения иск за реално изпълнение не е била налице към датата на предявяване на иска, поради което съдът е счел за приложимо правилото на чл. 78, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Като отделен аргумент съдът е посочил, че по делото са налице доказателства за извършени съдебно-деловодни разноски по неоценяемия иск в размер на 80 лв. - заплатена държавна такса, но произходът на сумата в размер на 300 лв. молителят не бил посочил, а и нейната дължимост не се установявала от представените доказателства. Настоящият състав на съда намира, че при произнасянето си въззивният състав се е отклонил от законовото правило, регламентирано в чл. 78, ал. 2 ГПК и разяснено в трайната практика на касационната инстанция. Цитираната разпоредба повелява, че ответникът може да се освободи от заплащане на разноски само при наличие на две кумулативни предпоставки – да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска. При произнасянето си по разпределение на отговорността за разноски съдът следва да има предвид всички настъпили до приключване на устните състезания факти, съответно въззивният съд следва да има предвид новонастъпилите в хода на въззивното производство факти. Настоящият състав е имал възможност да разясни в свое определение № 381/2023 г. по ч. т. д. № 645/2023 г., че логиката на чл. 78, ал. 2 ГПК сочи необходимост от овъзмездяване на ответник, който не оспорва правото на ищеца нито извънсъдебно, нито в хода на процеса, съответно при падежирало в хода на исковото производство задължение, предмет на предявен срещу него осъдителен иск, го изпълнява. В случая въззивният съд правилно е констатирал, че в хода на въззивното производство е станало възможно изпълнение на ответниковото задължение, предмет на предявен срещу него осъдителен иск, но не е съобразил, че последният до приключване на устните състезания пред състава на Апелативен съд Варна нито е изпълнил, нито е предложил изпълнение, а е продължил да поддържа оспорването на предявения иск. Това поведение обуславя понасяне на отговорността за разноски, сторени от ищеца, в приложение на чл. 78, ал. 1 ГПК. Отделно, няма логика въззивният състав, като съд по същество на спора, да присъди разноски за въззивната инстанция по уважения иск за реално изпълнение и да откаже да стори това за разноските в първоинстанционното производство при положение, че с решението си е преразпределил отговорността за разноски в зависимост от изхода на спора /който е един независимо от различното му разрешаване в рамките на първа и втора инстанция/. Липсва житейска логика и в мотива, че не било ясно за кой от всички заявени искове ищецът бил платил адвокатско възнаграждение при положение, че по делото е доказано плащането на 23 000 лв. за първа инстанция и 90 000 лв. за втора инстанция, като всяко от тези възнаграждения е в размер, по-голям от претендирания от 300 лв. Установено е по делото и плащането на държавна такса в размер на 80 лв. за предявен неоценяем иск, като за целите на производството по чл. 78 ГПК без значение се явява неговата правна квалификация. От значение е единствено характеристиката му на неоценяем иск, какъвто е уважила с решението си инстанцията по същество. В този смисъл са неоснователни доводите, наведени от ответника в отговора на частната жалба, че държавна такса не била платена по уважения иск с приетата от съда правна квалификация. Като неправилно атакуваното определение следва да бъде отменено, а въззивното решение изменено с присъждане на претендираната сума от 380 лв. в полза на молителя и жалбоподател в настоящото производство. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение