Определение № 90 от 04.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 226/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 от ГПК. „ВГД Комерс“ ЕООД обжалва определение № 2651 от 12.10.2021 г. по гр.д. 2479/21 г. Апелативен съд – София, с което е оставена без разглеждане негова частна жалба вх. № 900231 от 6.4.2021 г. срещу определение № 900202/03.02.2021 г. по т.д. 75/20 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. Излага обстоятелства, че определението на Софийски апелативен съд не било съобразено с осъществената поредност на процесуални действия. А именно, че е сезирал ОС-Благоевград с искане за изменение на определение № 900202 от 03.02.2021 г. Но искането му било оставено без уважение с определение № 900840 от 05.07.2021 г. Поради това, че в определението си от 03.02.2021 г. съдът бил посочил, че подлежи на обжалване, жалбоподателят бил отправил до съда, както молба за неговото изменение, така и е депозирал частна жалба. вх. № 900231 от 06.04.2021 г. до САС, посочвайки, че в случай на неуважаване на молбата му за изменение на определението в частта за разноските, да бъде администрирана неговата частна жалба. Излага подробни съображения по същество на искането си за изменение на определението в частта за разноските, с което е осъден да заплати държавна такса при прекратяване на производството по иск с правно основание чл. 694, ал. 1 от ТЗ. Моли да се отмени определението на Софийски апелативен съд и да се разгледа частната му жалба. Ответникът не е депозирал отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Съобщение с препис от определението е връчен на частния жалбоподател на 02.11.2021 г. Частната жалба е подадена по пощата на 09.11.2021 г. Следователно е в предвидения в чл. 275, ал.1 от ГПК срок. Подадена е от легитимирана да обжалва определението страна, както и срещу акт, подлежащ на обжалване. За да остави без разглеждане посочената частна жалба, въззивният съд е приел, че е дал указания на жалбоподателя изрично да посочи кой акт на първоинстнационния съд обжалва. Така е приел, че с оглед уточнението с молба от жалбоподателя, се обжалва определение 900840 от 5.7.2021 г. по т.д. 75/20 г. на ОС – Благоевград. Изхождайки от уточнението, въззивният съд, проследявайки осъществените искания и произнасяния на първоинстанционния съд в процеса, е приел, че частната жалба е недопустима и е оставил същата без разглеждане. Така е установил, че производството по предявения от частния жалбоподател иск, с правно основание чл. 694 от ТЗ било прекратено поради липса на правен интерес за ищеца. Отпадането на правния интерес е настъпило от отхвърляне на искането за откриване на производство по несъстоятелност, след отмяна на първоинстанционното решение като било отменено последното. Причината за завеждане на исковете било производството по несъстоятелност. Така било постановено определение за прекратяване на производството, образувано по иск на частния жалбоподател „ВГД Комерс“ ООД срещу „БК и РЗ Оранжерии Петрич“ ЕООД. След това, с определение № 900202 от 03.02.2021 г., съдът на основание чл. 81 от ГПК бил осъдил „ВГД Комерс“ ЕООД да заплати по сметка на ОС Благоевград държавна такса по т.д. 75/20 г. в размер на 986 лв, тъй като бил пропуснал да стори това с определението за прекратяване на делото. С молба от 05.04.2021 г. „ВГД Комерс“ ЕООД, на основание чл. 248 от ГПК бил поискал да се измени определението за определяне на дължимата държавна такса, тъй като не бил станал повод за прекратяване на делото. Освен това жалбоподателят бил посочил, че в случай, че не уважи искането му, депозира частна жалба срещу определението № 900202 от 03.02.2021 г., с което е осъден да заплати дължимата държавна такса. Възприемайки изразените искания от страната, Софийски апелативен съд е приел, че на обжалване подлежи само определението, с което съдът се произнася на основание чл. 248 от ГПК. Но не и определението, с което първоначално се определят разноските. Направил е извод, че обжалваното от частния жалбоподател определение не подлежи на самостоятелно обжалване. Въпреки инициираното производство по чл. 248 от ГПК, поддържаното и в молбата до въззивния съд от частния жалбоподател, означавало, че се обжалва първоначалното определение за осъждането му да заплати държавна такса. А това определение не подлежало на самостоятелно обжалване. На обжалване подлежал само актът на съда, с който се произнася по молбата по чл. 248 от ГПК. Този процесуален ред за инстанционен контрол, не бил използван в случая, защото жалбоподателят изрично с молба до въззивния съд бил посочил, че обжалва първото определение на съда за определяне на дължимата държавна такса. Настоящият съдебен състав констатира наличието на отправени искания от ищеца до първоинстанционния съд, както и депозираната частна жалба. Следва изрично да се посочи, че исковото производство е прекратено поради недопустимост на иска с правно основание чл. 694 от ТЗ. Съдът е приел, че след като е отменено решението за откриване на производство по несъстоятелност, то е отпаднала процесуална предпоставка за допустимост на иска, а именно – правен интерес. С определение първоинстанционният съд по реда на чл. 248 от ГПК е допълнил определението за прекратяване на производството по делото. Първоинстанционният съд е приел, че не е събрал дължимата при прекратяване на делото, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ държавна такса. Така е постановил определение за допълване на определението за прекратяване на производството и е осъдил ищеца да заплати дължимата държавна такса. Ищецът е подал искане на основание чл. 248 от ГПК до съда да измени това определение, на основание чл. 248 от ГПК, сочейки, че не е станал причина за прекратяване на производството по делото и не би следвало да заплати държавна такса по прекратеното производство. Същата не била дължима, предвид специфичните хипотези, установени в случая, свързани с производството по несъстоятелност. Едновременно с това е посочил, че депозира частна жалба, в случай, че първоинстанционният съд не уважи искането му за изменение на определението в частта за разноските. Първоинстанционният съд не е уважил искането да измени определението си. Така е администрирал частната жалба. Следва да се има предвид, че законодателят в чл. 248 от ГПК е въвел ред за поправка на съдебните решения и определения в частта, с която са определени разноски, включително събрани държавни такси. Предвидено е, че този ред е да се отправи искане до съда, постановил акта. А ако произнасянето на съда не удовлетворява исканията на молителя, то този акт подлежи на обжалване. Изрично е прието при тълкуване на тази норма в тълкувателно решение 6 от 6.11.2013 г. по тълк.д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, че не подлежи на самостоятелно обжалване първоначалният акт, с който съдът се е произнесъл по дължимите разноски, а само актът по неговото изменение. Такава е и трайната практика на ВКС. Така в случая частният жалбоподател, посочвайки, че обжалва определението за допълване на определението за прекратяване на делото и осъждането му да заплати държавна такса, на основание чл. 694, ал. 7 от ГПК, е посочил, че обжалва неподлежащ на самостоятелно обжалване съдебен акт. Процесуалните норми са императивни. Те не могат да се тълкуват разширително. Законодателят в чл. 248 от ГПК изрично е въвел ред за обжалване на произнасянето на съда по искането за присъждане на разноски. След като не е предвиден в закона ред за обжалване на определението в частта за разноските, определени първоначално, преди отправяне на искане от страната по реда на чл. 248 от ГПК, то не може да се приеме, че съществува такъв ред. Частният жалбоподател е следвало да се съобрази с предвидените в закона норми и да посочи, че обжалва акта на съда, постановен по реда на чл. 248 от ГПК, с което искането му за изменение на определението в частта за разноските е оставено без уважение. Въпреки че частният жалбоподател е подал едновременно молба за изменение на определението по реда на чл. 248 от ГПК, както и частна жалба, под условие, че не бъде изменено определението, то изрично е уточнил, че обжалва определената държавна такса. С оглед разпоредбата на чл. 248, ал. 3 от ГПК следва да се приеме, че тази частна жалба, е насочена срещу постановения отказ да се измени определението за осъждане на жалбоподателя да заплати държавна такса, на основание чл. 694, ал. 7 от ГПК. Частната жалба е недопустима и като е приел това, въззивният съд е постановил правилно определение. Посочването в определението, постановено от първоинстанционния съд за допълнение на определението в частта за разноските, че подлежи на самостоятелно обжалване, не може да породи право на жалба, тъй като не съответства на закона. Допуснатата от съда грешка, законът не свързва със зачитане на осъщественото от страната, в съответствие с указанията на съда, по подобие на чл. 62, ал. 3 от ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение