Определение № 8884 от 15.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8629/2026 г.

Производството е по реда на с чл. 229, ал. 1 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Е. Д., гражданин на Републка Турция, подадена чрез адв. М. Сюлейман от Адвокатска колегия - Шумен, против определение № 23974 от 15.06.2026 г., постановено по адм. дело № 6557/2026 г. по описа на Административен съд – София – град (АССГ), с което жалбата на чужденеца срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „D“, на територията на Република България, постановен във връзка с подадено заявление на 05.03.2026 год. от завеждащия консулската служба, Консулска канцелария на Република България в Бурса, Турция е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. На посоченото основание се претендира отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на производството. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата срещу отказ за издаване на виза „D“, за дългосрочно пребиваване и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателката издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. Видно от съдържанието на заявлението няма позоваване на право на семеен и личен живот, както и на права по ЕКПЧ. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Твърденията за нарушения по ЕКПЧ са наведени с частната жалба и нямат отношение към дължимата преценка, доколкото липсва позоваване на основни права и свободи по ЕКПЧ в заявлението и респ. твърдения за засягането им с оспорения отказ, издаден на основание чл. 10, ал. 1, т. т. 17 и 23 ЗЧРБ, поради недоказване достоверно от апликанта на целта и условията на заявеното пребиваване. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,