Определение № 1190 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 691/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищцата по делото А. В. П. и приподисана от процесуалния `и пълномощник адв. М. Д., срещу определение № 680/06.12.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 511/2023 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане № 341/18.0.2023 г. по гр. дело № 216/2023 г. на Габровския окръжен съд, с което е върната исковата молба на жалбоподателката срещу Великотърновския окръжен съд и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се твърди недопустимост и евентуално – неправилност на въззивното определение, като се поддържат оплаквания само за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението към частната касационна жалба, подадено чрез процесуалния пълномощник на жалбоподателката – адв. М. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за значението на силата на пресъдено нещо на мотивите на съдебните актове, а именно – ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебните актове; 2) представляват ли мотивите на съдебното решение окончателен съдебен акт, или – представляват ли мотивите на съдебното решение акт на последна съдебна инстанция сами за себе си; 3) налице ли е предубеденост при постановяване на мотивите на съдебното решение, ако същите мотиви са преписани безкритично, абсолютно цялостно и тенденциозно, в това число и с правописните, пунктуационни и/или – особено фактологически грешки, от писмените бележки на едната от страните; 4) нарушават ли мотивите на съдебното решение неприкосновеността на личния живот, т.е. – Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 26.04.2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Общ регламент относно защитата на данните), ако са преписани писмени бележки, нарушаващи същия регламент; и 5) може ли национална съдебна юрисдикция да наруши правото на ЕС, и по-точно – ХОПЕС и Регламент (ЕС) 2016/679 от 26.04.2016 г., само чрез мотивите на съдебното си решение; респ. – може ли да носи отговорност за нарушение на ЕС същата национална съдебна юрисдикция, само въз основа на мотивите на своя съдебен акт, не и по отношение на диспозитива на същия. В изложението се поддържа и че въззивният съд допуснал грешки от естество на очевидна неправилност, евентуално – от характер на вероятна недопустимост, тъй като не взел предвид, че мотивите на съдебното решение не можело да бъдат обжалвани, поради което същите представлявали окончателен съдебен акт, формиращ отговорността за нарушение на правото на ЕС на националната съдебна юрисдикция, която допуснала това нарушение в собствените си мотиви, респ. – в собственото си вътрешно убеждение.

Насрещната страна по делото – Великотърновският окръжен съд (ВтОС), в отговора си на частната касационна жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил, че в исковата си молба по делото жалбоподателката е изложила твърдения, че при постановяване на решението си по възз. гр. д. № 335/2022 г., по което тя била въззиваема страна, ответният по настоящото дело ВОС игнорирал свидетелски показания, недопустимо се намесил в отношенията между нея и праводателя и, не изпълнил задълженията си да приложи служебното начало съгласно тълкувателно решение (ТР) № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС и в мотивите си дословно преписал писмените бележки на насрещната страна – изцяло, включително с неточностите и граматическите несъответствия. Според жалбоподателката-ищца, с тези си действия ответният ВтОС нарушил тежко и съществено правото на ЕС, с което и били причинени значителни неимуществени вреди – тежък и постоянен стрес, несигурност, загуба на вяра в законността на българските институции, чувство на безнаказаност, които страдания се отразили на физическото и здраве, накърнено било достойнството и, публично била накърнена честта и. С оглед това жалбоподателката е претендирала ответният ВтОС да и заплати обезщетение за тези неимуществени вреди, в размер 80 000 лв., ведно със законната лихва от извършване на нарушението – датата на постановяването на съдебното решение, до окончателното плащане. Въззивният съд установил също, че постановеното от ответния ВтОС решение № 160/04.04.2023 г. по възз. гр. д. № 335/2022 г., е обжалвано от жалбоподателката-ищца и делото е висящо пред касационната инстанция – образувано е гр. д. № 3474/2023 г. на II-ро гр. отд. на ВКС.

При така установените обстоятелства, апелативният съд е приел, че предявеният от ищцата иск е недопустим. За да достигне до този извод, се е позовал на константната съдебна практика на ВКС, съобразена с практиката на Съда на ЕС (СЕС), която приема, че отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ за нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана само срещу орган на съдебната власт, който действа като последна инстанция – определение № 4406/20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 на СЕС. В заключение въззивният съд е приел, че след като ответният ВтОС не се е произнесъл по спора с окончателен съдебен акт, предявеният срещу него иск по чл. 2в от ЗОДОВ е недопустим, съответно – подадената от жалбоподателката искова молба подлежи на връщане на основание чл. 130 от ГПК.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав на ВКС намира следното:

В частната касационна жалба и изложението към нея не се сочи наличието на никакви процесуални пречки, нито пък отсъствието на положителни процесуални предпоставки за постановяването на обжалваното въззивно определение, нито пък други пороци, които да обуславят процесуална недопустимост на същото, като и при извършената служебна проверка настоящият съдебен състав не намира такива. Следователно, не е налице наведеното от жалбоподателката основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

В мотивите към определението си въззивният съд не е обсъждал и съответно – не е дал разрешение на никой от петте правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателката, поради което същите не са обуславящи правните му изводи, респ. – не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Не налице и твърдяната от страна на жалбоподателката очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Доводите `и в тази връзка, – че въззивният съд не взел предвид, че след като мотивите към съдебното решение не формират сила на пресъдено нещо и е недопустимо да бъдат обжалвани самостоятелно (така – т. 18 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), то същите представлявали „сами по себе си окончателен съдебен акт на последна инстанция“, формиращ отговорност за нарушение на правото на ЕС, са очевидно несъстоятелни, тъй като такова самостоятелно битие на мотивите към съдебния акт, приравняващо ги по правни последици на самия съдебен акт (като единство от мотиви и диспозитив, респ. – само като диспозитив), не произтича по никакъв начин нито от националното законодателство или от правото на ЕС, нито от съдебната практика на ВКС или на СЕС. Напротив – именно от противоположната теза, – че мотивите към съдебното решение нямат самостоятелно битие, изхождат и разясненията, дадени в мотивите към т. 18 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Решаващите правни изводи, изложени в мотивите към обжалваното въззивно определение, са напълно съобразени с константната практика на ВКС и СЕС (определение № 4406/20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 60354/04.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1126/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 на СЕС, решение от 09.09.2015 г. по дело С-160/14 на СЕС, решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03 на СЕС), поради което също не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение