Определение № 50006 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1721/2022 г.

Производството е по чл. 274 ал.2, изр.1, вр. ал. 1, т. 2 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника по исковете, „Троя 2000” ЕООД, срещу определение № 163 от 17.05.2022г. по в.т.д. № 333/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решение № 284 от 22.12.2021г. по в.т.д. № 333/ 2021г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта за разноските относно присъдените за въззивното производство разноски. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, като поддържа искането си за намаляване на адвокатското възнаграждение като прекомерно до размер от 2852,39 лева по НМРАВ. Сочи, че съдът не е отговорил изчерпателно на доводите в молбата по чл.248, ал.1 ГПК. Поддържа, че не е налице фактическа и правна сложност на делото, процесуалният представител на насрещната страна не е взел участие в единственото проведено във въззивното производство заседание, като отговорът на въззивната жалба е шаблонен, какъвто процесуалният представител е представил и по други дела между същите страни. Иска присъждане на направените в настоящото производство разноски. Ответникът по частната жалба, „Елитис” ЕООД, счита, че същата е недопустима, тъй като липсва изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.278, ал.4 ГПК, съответно е за неоснователна и следва да се остави без уважение. Твърди се, че са взети предвид доводите и възраженията на страните и фактическата и правна сложност на делото. Обстоятелството, че възнаграждението превишава минималния размер на Наредба № 1/2004г. не налага извод за прекомерност. Правилно съдът е приел, че обстоятелството, че между страните са налице аналогични правни спорове е ирелевантен за преценка на фактическата и правна сложност по конкретното дело. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на ответника по недопустимост на жалбата, поради липса на изложение по чл.284, ал.3, т.1, вр. чл.278, ал.4 ГПК, доколкото производството не е по чл.274, ал.3, ГПК, а по чл.274, ал.2 ГПК. В т.24 от Тълкувателно решение № 1/2012г. от 06.11.2013г. по тълк. д. № 1/2012г. на ОСГТК на ВКС изрично е посочено, че определението на въззивния съд за допълване или изменение на решението в частта за разноските се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Въззивният съд е счел за неоснователна молбата по чл.248, ал.1 ГПК на ответника по иска за намаление на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, поради прекомерност, при минимално възнаграждение по чл.7, ал.2, .4 от Наредба № 1/2004г. в размер на 2 852,39 лева без ДДС (3422,87 лева с вкл. ДДС), тъй като заплатеното възнаграждение от 7 200 лева с вкл. ДДС (приблизително два пъти по-голямо от минималното) не се явява прекомерно, доколкото дело се отличава с фактическа и правна сложност. Посочено е, че обстоятелството, че между същите страни са налице аналогични правни спорове не разколебава този извод, тъй като фактическата и правна сложност на делото се преценява в рамките на конкретното производство, като се отчита неговата специфика, без да се вземат предвид всички останали дела, които страните са водили по между им. Производствата, между страните са самостоятелни и е недопустимо преценката за фактическата и правна сложност на делото да се основава на обстоятелства извън конкретното дело. Определението е правилно. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че обстоятелства, стоящи извън конкретното дело, каквито са други сходни дела между страните, са ирелевантни за преценката по чл.78, ал.5 ГПК. Отговорността за разноските, е материална деликтна безвиновна отговорност, която се реализира единствено в рамките на конкретния висящ исков процес и във връзка с него, поради което е недопустимо преценката за същата да се формира на база на обстоятелства, стоящи извън конкретното дело. Фактът, че процесуалният представител на ответника не е участвал в единственото проведено открито заседание във въззивното производство в конкретния случай също не се отразява на преценката по чл.78, ал.5 ГПК относно фактическата и правна сложно на делото. С определението за насрочване на делото, апелативният съд е оставил без уважение единственото доказателствено искане, съдържащо се във въззивната жалба, поради което и с оглед чл.266 ГПК във въззивното производство, вкл. в проведено заседание, не са извършвани действия по събиране на доказателства. Нещо повече, във връзка с това заседание, пълномощникът на „Елитис” ЕООД предварително е извършил процесуални действия, изразяващи се в депозира от него молба, с която е уведомил съда, че с оглед служебна ангажираност по други дела, няма да участва в насроченото съдебно заседание, но заявява, че поддържа отговора на въззивната жалба и няма доказателствени искания, в какъвто обем са и извършените от пълномощника на жалбоподателя процесуални действия макар и в проведеното открито съдебно заседание. С оглед усложнената по делото фактическа обстановка и направените във връзка с нея множество доводи и възражения на страните, следва да бъде споделен и извода на решаващия състав за наличие на утежнена фактическа и правна обстановка, поради което липсва основание по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на размера на възнаграждението. В случая предвид постановеното от СЕС в решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22, че приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, тези минимуми не могат да послужат за критерий при преценката по чл.78, ал.5 ГПК. Предвид изложеното, обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд