Определение № 819 от 23.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6053/2015 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба, подадена от [фирма] срещу определение № 7543/07.04.2015 г., постановено по частно гр. дело № 4260/2015 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение от 24.01.2013 г. по частно гр. дело № 37644/2012 г. на Софийския районен съд, с което е обезсилена заповед за изпълнение от 17.09.2012 г., издадена по същото първоинстанционно частно гр. дело, и е прекратено производството по него. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира така подадената частна касационна жалба за процесуално недопустима. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 8 от тълкувателно решение (ТР) № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено следното: Законът не е предвидил, че въззивните определения, постановени в заповедното производство, независимо дали с тях се уважава или отхвърля частната жалба, подлежат на касационно обжалване. След като на това основание заповедното производство е по същество двуинстанционно, по силата на чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо, постановените в това производство определения - включително преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство. По смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК подлежат на касационно обжалване въззивните определения, даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно производство и обусловени от него. Заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания. Следователно заповедното производство не е „друго производство”, свързано с исковия процес, тъй като законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство, като правният интерес от последното произтича от оспорване с възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство. В действащия ГПК същото замести производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, което беше уредено именно като двуинстанционно (ТР № 1/17.07.2001 г., гр.д. № 1/01 г., ОСГК). Систематичното място на глава ХХІІ ГПК ”Касационно обжалване” е в част ІІ ”Общ исков процес” и следователно, поначало законодателят е предвидил триинстанционното разглеждане по отношение на исковите производства. В случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни от исковото, това е указано изрично - чл. 396, ал. 2 ГПК за обезпечителното производство и препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК за охранителните производства. По отношение на заповедното производство аналогична разпоредба не е предвидена. Съобразно така изложеното в т. 8 и мотивите към нея от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване, като необжалваемостта се отнася до всички съдебни актове, постановени от въззивна инстанция, свързани със заповедното производство. В заключение, – настоящият съдебен състав намира, че подадената по делото частна касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, тъй като е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, постановен в рамките на заповедно производство, а настоящото частно гражданско производство пред ВКС следва да бъде прекратено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,