Решение № 8398 от 29.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2108/2026 г.

Производството е по реда на чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по искане на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Варна за отмяна за отмяна на влязло в сила Решение № 11590/18.11.2025 г., постановено по адм. дело № 8358/2025 г. по описа на ВАС, осмо отделение, с посочено правно основание по чл. 239, т. 4 и т. 5 от АПК. Твърди, че решението, чиято отмяна се иска - № 11590/18.11.2025 г., постановено по адм. дело № 8358/2025 г. по описа на ВАС, осмо отделение противоречи на решение № 6262 от 11.06.2025г., постановено по адм.д. № 4636/2025г., на ВАС, първо отделение. Посочва се, че съдебните актове си противоречат като резултат, като се отнасят до оспорване на ревизионни актове на съпрузи - Д. и М. И., при една и съща фактическа обстановка в рамките на ревизионното производство и за двамата. С решението, чиято отмяна се иска, е оставено в сила Решение № 4853/05.05.2025 г., постановено по адм. дело № 936/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, което в частта, с която по жалба на Д. И. И. е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-03000322007538-091-001/30.11.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение № 13/11.03.2024 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Варна при ЦУ на НАП. С решение № 6262 от 11.06.2025г., постановено по адм.д. № 4636/2025г., по описа на ВАС е отменено решение № 2037 от 20.02.2025г. на Административен съд – Варна, ІХ - ти състав, постановено по адм. дело № 1262/2024г., в частта му в която е отменен Ревизионен акт (РА) № Р – 03000322007539 – 091 - 001/28.12.2023г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – гр. Варна, потвърден с Решение № 39/17.04.2024г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“ – Варна при Централно управление на НАП, в частта, с която на М. Д. И. са установени допълнителни задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 ЗДДФЛ – чл.48,ал.1 ЗДДФЛ, както следва: 1. За данъчен период 2015г. за разликата над 24,71лв. до 1 429,38лв. главница и над 19,77лв. до 1 143,66лв. за лихвите; 2. за данъчен период 2018 г. - за разликата над 1 383,19 лева до 1 526,76 лева – главница, и за разликата над 685,19 лева до 757,12 лева – лихви; 3.за данъчен период 2019г. - за разликата над 232,66 лева до 1 833,79 лева – главница, и за разликата над 91,72 лева до 722,93 лева – лихви; и 4.за данъчен период 2020г. - за разликата над 4 980,11 лева до 6 928,96 лева – главница, и за разликата над 1 458,31 лева до 2 028,99 лева – лихви, както и в частта му за разноските, в която Национална агенция по приходите е осъдена да заплати на М. Д. И. от гр.Варна, като вместо него е постановено отхвърляне на жалбата на М. Д. И. от гр.Варна против Ревизионен акт № Р – 03000322007539 – 091 - 001/28.12.2023г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Варна, потвърден с Решение № 39/17.04.2024г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“– Варна при Централно управление на НАП, в частта, с която на М. Д. И. са установени допълнителни задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 ЗДДФЛ – чл.48,ал.1 ЗДДФЛ, както следва: 1. За данъчен период 2015г. за разликата над 24,71лв. до 1 429,38лв. главница и над 19,77лв. до 1 143,66лв. за лихвите; 2. за данъчен период 2018 г. - за разликата над 1 383,19 лева до 1 526,76 лева – главница, и за разликата над 685,19 лева до 757,12 лева – лихви; 3.за данъчен период 2019г. - за разликата над 232,66 лева до 1 833,79 лева – главница, и за разликата над 91,72 лева до 722,93 лева – лихви; и 4.за данъчен период 2020г. - за разликата над 4 980,11 лева до 6 928,96 лева – главница, и за разликата над 1 458,31 лева до 2 028,99 лева – лихви. Твърди се, че при ревизиите на двамата съпрузи ревизиращите органи, респ. съдът от първата и касационната инстанции за обсъждали едни и същи факти и обстоятелства, коменитирали са в решенията едни и същи писмени доказателства, но са достигнали до различни правни изводи за дължимост на данъчните задължения. Посочва се че съдебният състав по по адм.д. № 4636/2025г е обосновал съдебния си акт с декларация с вх. № В596 от04.12.2015г., подавана по Закона за публичност на на имещуството на лица, заемащи висши държавни длъжности, която Д. И. И. е бил длъжен да подава и е подал към момента на встъпване в длъжност кмет на община Белослав. Същата е била представена от данъчния орган и по адм. дело № 936/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, както и по по адм. дело № 8358/2025 г. по описа на ВАС, но съдът е достигнал до различни правни изводи е постановил различен правен резултат. Прави се анализ на декларацията и нейната правна стойност за целите на данъчното облагане. Анализира се хипотезата на извънсъдебно признание на факти за изхода на настоящия данъчно-правен спор, като молителят се позовава на съдебна практика на ВАС - решение № 4646 от 07.05.2025г. по адм.д. № 2222/2025г. и решеине № 13564 от 07.11.2018г. по адм.д. № 10158/2018г. Навежда се и основание за отмяна на посоченото по-горе решение и по т. 5 на чл. 239 АПК,като се твърди, че страната е била лишена от правото на защита, доколкото съдът не се е произнесъл по направени искания и конкретни възражения. Твърди, че същите са били решаващи за изхода на спора, но съдът ги е оставил без внимание. Искането за отмяна е подадено в срока по чл. 240, ал.1 т.4 и чл. 240, ал.3 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт, чиято отмяна се иска е неблагоприятно. Същото е допусимо за разглеждане по същество. Разгледано по същество искането за за отмяна на влязло в сила Решение № 11590/18.11.2025 г., постановено по адм. дело № 8358/2025 г. по описа на ВАС на двете посочени в него основания е неоснователно. Основанията за отмяна, регламентирани в чл. 239 АПК, са посочени от законодателя изчерпателно и не могат да се тълкуват разширително, тъй като въз основа на тях се посяга върху силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Съгласно чл. 239 т.4 АПК влязлото в сила решение подлежи на отмяна, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. Основанието за отмяна по чл. 239, т.4 важи за съдебни решения при тъждество по предмет и страни. Отмяната е извънреден, а не инстанционен способ за евентуална ревизия на вече влязъл в сила съдебен акт, поради което в това производство касационни доводи не са допустими и недопустимо е да се извършва проверка за законосъобразност на постановено решение. Противоречието между фактическите и правните установявания в тях не е основание за отмяна. Разпоредбата на чл. 239, т. 4 АПК не намира приложение при искане за отмяна на влезли в сила решения, с които съдът се е произнесъл по жалби срещу различни административни актове, постановени по сходни случаи. За наличието на основанието по чл. 239, т. 4 АПК е необходимо да е налице пълно обективно и субективно тъждество между делата, като противоречието трябва да съществува между самите решения, а не между техните мотиви, в които се анализарат и обсъждат събраните доказателства. Идентичната или сходна фактическа обстановка, при която са издадени различни индивидуални административни актове, не обуславя извод за идентичност на правните спорове при съдебното обжалване на тези актове. В случая с решението, чиято отмяна се иска ВАС е оставил в сила Решение № 4853/05.05.2025 г., постановено по адм. дело № 936/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, в частта, с която по жалба на Д. И. И. е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-03000322007538-091-001/30.11.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение № 13/11.03.2024 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Варна при ЦУ на НАП. Решение № 6262 от 11.06.2025г., постановено по адм.д. № 4636/2025г., по описа на ВАС е по жалба срещу ревизионен акт, потвърден от Директора на ОДОП по ревизия, извъшена на неговата съпруга М. И.. Предвид това следва да се приеме, че макар да се позовава на сходна или идентична фактиечска обстановка по двете ревизионни, респ. съдебни производства, мотилителят не е установи пълно тъждество на споровете по двете дела от обективна и субективна страна. Ревизираните лица в двете производства са различни, различни са и актовете, с които приключват ревизионните производства. Изложеното сочи, че не е налице хипотезата на чл. 239, т.4 АПК и искането за отмяна на посоченот ооснование се явява неоснователно. Разпоредбата на чл. 239, т. 5 от АПК указва, че актът подлежи на отмяна, когато страната вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. Поради извънредния характер на този способ за регулиране на законността на влезлите в сила съдебни актове, в производството по отмяна не се допуска пререшаване на делото на касационни отменителни основания, тъй като не се цели проверка за правилност на съдебното решение, а се преценява дали са налице лимитативно посочените обстоятелства за разрушаване на стабилитета на влязъл в сила акт. По делото не е установено молителят да е лишен от право на участие в съдебното производство пред първата или касационната инстанция. Следва да се посочи това, че в хода на касационното обжалване законодателят е поставил забрана за фактически установявания с нормата на чл. 220 АПК, което указва на това, че съдът, сезиран с касационна жалба следва да се събразява с процесуалните правила, важащи за тази фаза на процеса. Оплакванията във връзка с обсъждането и анализа на доказателствата за относимите за спора факти, представляват по естеството си касационни оплаквания, които не могат да се разглеждат в настоящото производство за отмяна. Молителят не установява и не доказва, че при постановяване на касационното решение са нарушени процесуални правила, че в резултат от това тази страна е била ришена от право на участие в процеса или е била ненадлежно представлявана. По тази причина преразглеждане на делото по изложените в искането оплаквания се явява недопустимо. Искането за отмяна на влязлото в сила решение на посоченото основание също е неоснователно и следва да се отхвърли. Водим от изложеното, Върховният административен съд