Определение № 291 от 11.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1240/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К., процесуален представител на М. Т. и С. С., наследници на ищцата Й. С., починала в хода на процеса, срещу определение №801/22.03.22г. по в.гр.д.№2378/21г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата ѝ по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по въззивното дело решение №2/04.01.22г. в частта по присъденото по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт по съображения, че същият не съдържа мотиви, а препраща изцяло към решението. Жалбоподателят твърди,че разноските за адвокатско възнаграждение са неправилно изчислени, като счита,че същите следва да са не в размер на 1513 лв. /както е преценил решаващият състав/, а 2 667 лв. с включен ДДС. Прави се искане за отмяна на определението на апелативния съд и уважаване на молбата. Ответникът по частната жалба ЗД“Бул инс“ не се е ангажирал със становище по нея. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество,е основателна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с два иска по чл.432 КЗ в размери съответно – 80 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 1870,15 лв. обезщетение за имуществени такива от непозволено увреждане, причинено на Й. С. в резултат на ПТП. С постановеното от Софийски градски съд по гр.д.№10491/18г. решение първият иск е уважен частично – в размер на 52 000 лв., а вторият – изцяло. Пред въззивния съд решението е обжалвано и от двете страни, като ответникът е обжалвал частта от решението, с която исковете са уважени над 15 000 лв. /за неимуществените вреди/ и над 467,63 лв. /за имуществените вреди/. От своя страна ищцата е обжалвала решението в отхвърлителната му част за неимуществените вреди – за разликата над 52 000 лв. до 70 000 лв. Общият обжалваем интерес е бил 56 402,52 лв., както е констатирал и въззивният съд в мотивите на решението си, касаещи дължимите разноски. Със същото решението на първата инстанция е потвърдено както в осъдителната му част за разликите от 15 000 лв. до 52 000 лв. /за неимуществените вреди/ и от 467,63 лв. до 1870,15 лв. /за имуществените/ или общо 38 402,52 лв. по жалбата на ответника, така и в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата от 52 000 лв. до 70 000 лв. или общо 18 000 лв. по жалбата на ищцата. В мотивите на решението е посочено само, че при обжалваем интерес от 56 402,52 лв. в полза на процесуалния представител на ищцата следва да бъде присъдено на основание чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1513 лв., за която сума въззивният съд е осъдил ответника. Подадената от адвокат К. молба за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение с атакуваното пред настоящата инстанция определение. За да се мотивира, съставът на апелативния съд е посочил, че адвокатският хонорар е изчислен в съответствие с обжалваемия интерес и правилата по Наредба №1.Препратил е към съображенията по съдебното решение. Така постановеното определение е неправилно. Съображения за определения от въззивния съд размер на адвокатско възнаграждение за въззивното производство за процесуалния представител на ищцата адв.К. не са развити в решението, поради което препращането към него, направено в обжалваното пред настоящата инстанция определение, не представлява приобщаване на предходно изложени мотиви, а липсата на отделно изложени в производството по чл.248 ГПК каквито и да е конкретни съждения, налагащи извода за липса на основание решението да бъде изменено в частта за разноските го прави необосновано. По същество, по изчисления, направени от настоящия състав, се достига до извода,че определената в решението сума за адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА от 1513 лв. е изчислена, съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и според правилото на чл.78 ал.1 ГПК, но не включва начислен върху нея ДДС. Противно на поддържаното в частната жалба, адвокатското възнаграждение не може да се присъди върху целия обжалваем интерес, доколкото, по аргумент от посочената норма на чл.78 ал.1 ГПК, такова се следва съразмерно на частта от цената на иска, за която страната печели спора. Така при обжалваем интерес 56 402,52 лв. /в който се включват както този на въззивника-ответник, така и интереса на въззивника-ищец/ минималното адвокатско възнаграждение по наредбата би било в размер на 2222 лв., но от него в полза на адв.К. се следва сума в размер на 1512,88 лв., изчислена съразмерно на постановеното от съда по жалбата на ответника, което е в полза на представляваната от адвоката страна - ищцата /т.е. върху интерес от 38 402,52 лв./. В този смисъл, намирайки за следващо се адвокатско възнаграждение в размер на тази сума, съдът е достигнал до правилен извод в решението си, но не е съобразил,че адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено с включен ДДС върху него при наличие на съответните предпоставки за дължимост на такъв. Доколкото по делото са налице данни,че адв.К. е регистрирана по ДДС, дължимото ѝ по реда на чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение възлиза в общ размер 1815,46 лв. Отказът на въззивния съд да измени решението си, съобразно изложеното по-горе е неправилен и, като такъв, подлежи на отмяна. Вместо него следва да бъде постановено определение,с което молбата по чл.248 ГПК бъде частично уважена, като в полза на адвокат К. бъде присъдена сума за адвокатско възнаграждение в размер на още 302,58 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд Второ търговско отделение