Определение № 8135 от 01.07.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5725/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК. Образувано е по частна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура", подадена чрез процесуален представител против Определение № 3353/19.03.2024 г., постановено по административно дело № 2554/2024 г. по описа на Върховния административен съд, Седмо отделение. С оспореното определение е оставена без разглеждане частна жалба на АПИ срещу Определение № 356/30.01.2024 г. по касационно административен характер дело № 74/2024 г. на Административен съд – Русе, и е прекратено производството по делото. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на оспореното определение, поради което се иска неговата отмяна, ведно със съответните последици. От ответната страна „Караколев Транс“ ЕООД не е постъпил отговор в указания срок. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, счита частната жалба за процесуално допустима, като подадена от активно легитимирана страна и в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество намира същата за неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред тричленния състав на Върховния административен съд е определение, с което Административен съд – Русе е спрял производството по касационно дело от административен характер поради отправено преюдициално запитване на друг съд, до произнасяне на Съда на Европейския съюз по дело № С-61/2023 г., тъй като поставения пред СЕС въпрос е от съществено значение за решаване на делото. За да остави без разглеждане частната жалба срещу това определение, съставът на Върховния административен съд е развил две групи мотиви, които напълно се споделят от настоящата инстанция, без да е необходимо същите да се допълват или коригират. На първо място, съдът е изложил доводи относно характера на същинското производство, което се развива по реда на ЗАНН, с препращането чрез чл. 63в ЗАНН, според който „решението на районния съд“ подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК и по реда на глава дванадесета от АПК. Частната жалба, с която е сезиран тричленния състав на Върховния административен съд е насочена срещу определение, постановено именно в такова производство - по чл. 63в ЗАНН, във връзка с чл. 208 и следващите от АПК. Съдът се е позовал на досегашната практика по тълкувателни дела на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, според която препращането в разпоредбата на чл. 63, ал. 1, изр. 2 ЗАНН (съответно чл. 63в ЗАНН, в действащата към момента редакция) към глава дванадесета от АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд, и то доколкото не противоречи на НПК. На следващо място е развил мотиви относно двуинстанционност на производствата по оспорване на актове на наказващия орган по реда на ЗАНН - пред районния съд, действащ като първа съдебна инстанция, и административния съд – действащ като контролно-отменителна (касационна) инстанция. В разпоредбите на ЗАНН, така и в тези, съдържащи се в глава дванадесета от АПК липсва разписана възможност за оспорване на определение за спиране на делото, постановено от административния/касационен съд пред Върховния административен съд. В този смисъл, правилен е решаващият извод според който препращането с нормата на чл. 63в ЗАНН е ограничено единствено до решението на районния съд, с което са упражнени правомощията му по чл. 63, ал. 2 ЗАНН, поради което частната жалба се явява процесуално недопустима, като подадена срещу съдебен акт, който не подлежи на контрол пред Върховен административен съд. На второ място, съдебният състав се е позовал на изричната разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, съгласно която при отправяне на преюдициално запитване до СЕС, съдът спира производството по делото, като определението не подлежи на обжалване. Приел е, че тази норма е приложима и при хипотезата, в която има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държава членка или от национален съд на друга държава членка, тъй като решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България. Действително законът не конкретизира дали въведената забрана за инстанционен контрол касае хипотезата, в която запитването е отправено от съда по висящото дело, чието разрешаване е преценено, че предполага съответното тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, или касае и случаите, при които има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държава членка или от национален съд на друга държава членка, което има значение за разглеждания спор. Решението на Съда на Европейския съюз има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването, поради което правилен е изводът на съда за това, че разпоредбата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК следва да обхваща и двете хипотези. Следователно определението, с което е извършена преценка, че произнасянето му е пряко обусловено от отговора по вече заявен преюдициален спор, също би следвало да е изключено от обхвата на инстанционния контрол по силата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, независимо от основанието, на което е спряно съдебното производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,