Определение № 325 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4134/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АРМС“ ЕООД, чрез адв.И. С. против решение № 4399/21.07.2020 г. по в.гр.д. № 3129/2020 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 263582/03.11.2019 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 17332/2019 г., с което касаторът е осъден на основание чл.310, ал.1, т.2 ГПК вр. чл.233 ЗЗД да предаде на А. Х. О., М. Х. О., В. В. М., Д. В. Б., Ц. П. Б. и И. П. М., фактическото държане на имот – магазин, находящ се [населено място], [улица], партер. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на разпоредбата на чл.193 ГПК и поради необсъждане на представеното от ответната страна писмено доказателство – допълнително споразумение от 17.05.2012 г., което според касатора представлява официален документ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се съдържат формулирани от касатора материалноправни или процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на делото, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците по жалбата, чрез пълномощника си адв. М. Б., са депозирали отговор на касационната жалба, в който поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, доколкото в жалбата не са формулирани правни въпроси от значение за изхода на делото и които са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение. Излагат становище и за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон. Претендират разноски за производството пред ВКС. С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което ответното дружество е осъдено да предаде на ищците фактическото държане върху магазин, който е бил предмет на договор за наем от 28.11.2011 г. За да достигне до изводи за основателност на иска с правно основание чл.233 ЗЗД въззивният съд е приел, че договорът за наем е развален от наемодателите поради виновно неизпълнение от наемателя на задължението му за заплащане на наемната цена от 600 евро до десето число на започващия месец, с получаването на нотариалната покана от наемателя на 30.01.2019 г. Посочено е, че ответното дружество, което носи доказателствената тежест, не е установило факта на изпълнение на насрещното си задължение за заплащане на наемната цена, а и не твърди изобщо този факт, поради което тълкувайки отделните клаузи от договора съобразно чл.20 ЗЗД, следва да се приеме, че от страна на наемателя е налице виновно неизпълнение на основното му задължение, поради което за наемодателя е възникнало правото едностранно да развали договора без предизвестие или да претендира неустойка за забава в размер на 0,2% на ден. В конкретния случай наемодателите са избрали първата възможност и с нотариална покана, връчена на 30.01.2019 г. са развалили договора за наем. С прекратяване на облигационното отношение между страните по договора за наем, наемателят е длъжен да върне на наемодателите наетия имот, като липсата на доброволни изпълнение на това основание прави основателна и претенцията за реално изпълнение на това задължение. Противно на твърденията и доводите в касационната жалба, въззивният съд е обсъдил и представеното от ответното дружество пред първата инстанция споразумение от 17.05.2012 г. за изменение и допълнение на договора за наем, според което правото на наемодателите да прекратят едностранно договора възниква когато наемателят забави плащането наемната вноска с 30 дни, считано от датата на падежа, и след отправяне на тримесечно предизвестие от страна на наемодателите, като е приел, че дори и същото да е автентично досежно авторството на лицето, подписало за наемодател, то това изменение в договора не влияе на крайния извод за основателност на иска по чл.233 ЗЗД, тъй като и предвидения в него тримесечен срок отдавна е изтекъл. Намерил е за неоснователни и доводите на въззивника за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с разпоредбата на чл.193 ГПК, като е изложил, че оспореният документ има характер на частен такъв, а не на официален, както е поддържал въззивника и макар, че същият е бил своевременно оспорен досежно неговото авторство, производство по оспорването му не се е развило поради непредставяне на оригинала на документа от ответната страна. Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения: Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението се преповтарят наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На ответните страни по жалбата следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв. за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,