Определение № 50044 от 07.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1653/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. М. Д. чрез неговия пълномощник адв. М. М. срещу въззивно решение № 209 от 21.10.2021 г. по в.гр.д. № 264/2021 г. на Окръжен съд - Смолян. В касационната жалба са развити доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че от представената по делото скица е видно, че построената в имота сграда не е близнак, нито е разделяна на източен и западен близнак, както е приел въззивния съд. Сочи, че за да бъде близнак, сградата трябва да бъде обособена като два самостоятелни обекта, да има две вертикални външни стени, допрени една до друга на калкан, а в случая имало изградена само една преградна стена от единична тухла с дебелина 12.5 см. Сочи също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е лишил жалбоподателя от възможността да защити интересите, тъй като не е отложил делото поради служебна ангажираност на адвоката му, който не е имал възможност да се придвижи до Окръжен съд – Смолян за датата на насроченото открито съдебно заседание Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация З. А. Д. чрез своя пълномощник адв. Е. В. изразява становище, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос, а по същество - че същото е обосновано и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следото: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 22 от 21.05.2021 г. по гр.д. № 235/2020 г. на Районен съд - Златоград, с което е признато за установено по отношение на В. М. Д., че ищецът З. А. Д. е собственик на имот, представляващ източен близнак на четириетажна жилищна сграда, с площ 50.01 кв.м, и пристроена към него четириетажна масивна сграда с площ 57.07 кв.м, състоящи се от самостоятелни обекти, подробно индивидуализирани по вид, площ и местонахождение в диспозитива на решението. За да постанови този резултат въззивния съд, препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № **** г. А. К. Х. е признат за собственик на имот пл.№ ****в кв. ****по отменения план на [населено място], който имот той е закупил през 1950 г., заедно с построената през 1968 г. в имота триетажна масивна жилищна сграда. През 1983 г. А. Х. дарил на своя син А. А. Х. втория /най-горния/ жилищен етаж от сградата, една източна стая на първия етаж и едно избено помещение с източно изложение от сградата, ведно с югоизточната половина от незастроената част от имота. Въз основа на приетите по делото удостоверения за регулационно положение, издадени от Община Неделено, е било установено, че този имот е идентичен по местоположение с имот пл.№ ****в кв. ****по действащия план на [населено място], одобрен през 1987 г. По действащия ПУП за имот пл.№ ****е отреден УПИ **** в кв. ****. Съгласно нотариален акт № **** г. ответникът В. М. Д. е собственик на 194/437 ид. части от УПИ ****, както и на жилищна сграда - западен близнак. В имота има построена и четириетажна масивна жилищна сграда - източен близнак със застроена площ 56.61 кв.м и пристроена към нея четириетажна масивна сграда със застроена площ 57.07 кв.м, които отговарят на изискванията на § 127 от ПЗР на ЗУТ за търпими строежи. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели М. А. Д., С. М. К. и В. А. Д. съдът е приел за установено, че приживе А. К. Х. е извършил неформална делба между децата си. Свидетелката Докторова и сестра й, както и свидетелят В. Д. продали на своите стаи на бащата на ищеца - А. А. Д.. Съществуващата стара сграда била разделена на две части - източна и западна, със стена помежду им и самостоятелен вход за всяка част, и всеки от двамата братя е ползвал своята част – бащата на В. Д. е ползвал западната, а бащата на З. Д. – източната част. След смъртта на двамата братя владението е продължено от техните синове З. и В., които не са имали спорове помежду си. Съдът е приел, че ищецът е демонстрирал намерението си за своене на източния близнак и четириетажната пристройка към него чрез извършване на такива действия като благоустрояване и ремонтни дейности, които са били явни и са от естество да достигнат до знанието на всички правни субекти, в това число и на ответника, който обитавал западния близнак. Въззивният съд е обсъдил и оплакванията на ответника във връзка с кредитирането на показанията на разпитаните свидетели, които според него са били противоречиви и противоречащи на останалите събрани по делото доказателства. Приел е, че св. Д. и В. Д. са близки роднини /леля и чичо/ и на двете страни, имат непосредствени впечатления за спорния имот и за отношенията помежду им, а показанията им относно релевантните за спора факти са конкретни и безпротиворечиви, поради което като е дал вяра на същите съдът не е допуснал процесуално нарушение. Въззивният съд е посочил и това, че с отговора на исковата молба ответникът е направил единствено възражение за недопустимост на предявения иск поради това, че за същия имот имало заведено дело за делба, но не е оспорил основателността на иска чрез излагане на твърдения за конкретни факти по съществото на спора, нито е направил доказателствени искания за тяхното доказване. Едва в проведеното на 21.04.2021 г. открито съдебно заседание, след разпита на допуснатите свидетели на ищеца, ответникът е направил искане за допускане на свидетели, което е оставено без уважение от първоинстанционния съд като преклудирано. Въззивният съд не е обсъждал по същество доводите на ответника за това, че външната стълба, явяваща се основен вход към процесния имот, е била премахната от ищеца З. Д. през 2016 г., като е посочил, че тези твърдения се заявяват за пръв път с въззивната жалба, а причината да не бъдат обсъждани от първоинстанционния съд не е допуснато от съда процесуално нарушение, а процесуалното поведение на ответника. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване няма формулиран конкретен правен въпрос. Бланкетно е посочено, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но този въпрос не е изведен, нито е обосновано наличието на соченото основание за достъп до касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателят В. М. Д. следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на З. А. Д. разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 950 лв., съобразно заявеното с отговора искане за присъждането им и приложения към него договор за правна защита и съдействие. Водим от гореизложеното съдът