Определение № 2197 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3656/2024 г.

Производство по чл. 248 ГПК. Образувано по молба с вх. № 4281/10.03.2025 г. по регистъра на ВКС, подадена от адв. К. М. – пълномощник на ответниците по касационна жалба и по делото Ю. С. А. и Р. Н. Р., за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 1069 от 06.03.2025 г. в частта за разноските. Иска се присъждане в полза на процесуалния представител на страната на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата (ЗАдв.) за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие в касационното производство. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на молбата от касатора и ищец по делото Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ, Комисията), чрез процесуален представител И. С. – гл. инспектор при ТД – Варна на Комисията, с който се поддържа становище за основателност на искането за допълване на определението в частта за разноските, предвид липсата на произнасяне в определението. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на данните по делото, намира следното: С определение № 1069 от 06.03.2025 г., постановено по гр. д. № 3656/2024 г. на ВКС, III г.о., настоящият състав не е допуснал касационно обжалване на решение № 110 от 11.07.2024 г. по гр. д. № 224/2024 г. на Апелативен съд – Варна (АС – Варна) по жалба на КОНПИ. В определението липсва произнасяне по искането, направено с отговора на касационната жалба, за присъждане в полза на адвоката на ответниците по делото на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществената на страната безплатна адвокатска услуга в касационното производство. Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход по спора, което тя може да упражни във всяка инстанция, в която производството по делото приключва. По правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, а съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатът, оказал безплатна правна помощ на страната, има право на адвокатско възнаграждение, стига отговорността за разноските да бъде възложена на насрещната страна. Възникването на горното право на адвоката в очертаната хипотеза се свързва с две предпоставки: оказване на безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. и реализиране на отговорността за разноски в тежест на насрещната страна. В случая обаче липсва първата предпоставка, доколкото не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответниците Ю. С. А. и Р. Н. Р. и настоящия молител – адвокат К. М., с предмет оказване на безплатна правна помощ и съдействие в касационното производство при условията на чл. 38 ЗАдв. В отговора на касационната жалба с вх. № 5894 от 12.08.2024 г. (по регистъра на АС – Варна) е извършено позоваване на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. като основание за извършване на правната услуга. По делото във въззивната инстанция (на л. 25 и л. 26) са приложени два договора за правна защита и съдействие между страните, като извършването на адвокатската услуга е уговорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., което основание е вписано изрично в текста на договора между страните, изчерпващ предмета си с процесуално представителство и защита пред въззивния съд (АС – Варна). Видно от приложените договори, техен предмет е оказване на правна защита, съдействие и процесуално представителство по гр. д. № 224/2024г. по описа на Апелативен съд – Варна. Следва да се посочи, че пред първата инстанция, съгласно приложения списък с разноски (на л. 558), адв. М. е претендирал присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, заплатени в брой, видно от приложения договор за правна защита и съдействие (на л. 559). Отделно от горното, отговорността за разноски под формата на адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е реализирана с възлагането му, с въззивното решение, в тежест на ищеца по делото КОНПИ. Няма данни и ангажирани доказателства за съществуващи между ответниците по касация и адвоката им уговорки или постигнато съгласие за оказване на безплатна адвокатска услуга на страната в касационното производство. При горните обстоятелства не може да се приеме, че формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38 ЗАдв. е достатъчно, за да обоснове извод за възникнало в полза на процесуалния представител на ответниците Ю. С. А. и Р. Н. Р. – адв. К. М., основание да претендира и получи възнаграждение за оказана пред ВКС безплатна адвокатска помощ при предпоставките на посочения текст. За да реализира материалното си право да получи лично адвокатско възнаграждение, адвокатът следва да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение (за съответната инстанция, а ако не е уговорено изрично за коя инстанция – до завършване на делото) е безплатно на основание изрично посочена хипотеза по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., без да е необходимо да я доказва. В този смисъл е съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 93 от 10.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 471/2012 г., II т. о., решение № 165 от 26.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 93/2010 г., II т. о., решение № 111 от 1.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 676/2010 г., II т.о., определение № 621 от 6.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4731/2015 г., III г.о. Отсъствието на съглашение с предмет оказване на безплатна правна помощ на страната пред касационния съд (доколкото в предходната инстанция уговорката за предоставяне на безплатна адвокатска услуга е ограничена изрично само за нея) налага, на собствено основание, извод за неоснователност на молбата за допълване на определението, постановено по реда на чл. 288 ГПК, в частта му за разноските, с присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Затова същата ще следва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.,