Решение № 307 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1349/2009 г.

Решение № 307 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1349/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Златка Русева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Х. С., М. Х. Е., Г. Х. П., В. Д. К., Ц. Д. Н. и Г. Х. Ч. против решение № IV-38 от 21.04.2009 г. на Бургаски окръжен съд, постановено по гр. д. № № 938/2008 г. по описа на същия съд, с което е оставено в сила решение № 95/30.09.2008 г. по гр. д. № 420/2007 г. по описа на Н. районен съд, като е отхвърлен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, на съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение, като се иска неговата отмяна. Ответниците по касационната жалба Д. А. П., Д. К. П., В. К. П., Я. К. С. и М. К. Б. молят жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение. Касационното обжалване е допуснато поради наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Материалноправния въпрос от значение за изхода по делото е свързан с момента на преминаване на собствеността върху земите предоставени по Закона за селскостопанското настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на обществото на народите от 1926 г., във връзка с приложението на чл. 21 от Закона за наследството от 1889 г. и чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗ3, според което собствеността върху земите посочени в чл. 3 от ЗССНБЧСЗОСОН, се придобива от момента на настаняването, като изводи в този смисъл се съдържат в приложеното от касаторите решение № 1179/27.11.2008 г. по гр. д. № 3947/2007 г. по описа на ВКС, IV го и решение № 471/2.05.2007 г. постановено по гр. д. № 455/2006 г. по описа на ВКС, I го. Съгласно изложеното в мотивите на ВКС в тези съдебни решения, постановени по реда на отменения ГПК, собствеността върху земите, посочени в чл. 3 от цитирания по-горе закон, се придобива от момента на настаняването, като издаването впоследствие на констативен нотариален акт за правото на собственост само установява възникналото имуществено право. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение приема за правилна практиката по горепосочените съдебни решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК. По основателността на касационната жалба: Касационната жалба е постъпила в законоустановения срок и е процесуално допустима. Подадената касационна жалба е неоснователна. Страните по делото са наследници по наследствено правоприемство на общия наследодател А на 15.02.1945 г., като част от ищците са от коляното на Х. А. П. на общия наследодател-починал на 26.08.1989 г., а другата останалата част са наследници на Д. А. К. на общия наследодател-починала на 10.12.1984 г. Ответниците-първия от тях Д. А. П. е син на общия наследодател, а останалите ответници са наследници съответно от коляното на останалите две деца на общия наследодател- дъщеря С. А. П. 31.10.1999 г. и дъщеря Т. А. Р. поч. на 02.05.1963 г. Ищците твърдят, че общият наследодател А е бил оземлен със земеделски земи в землището на с. Б., по реда на ЗССНБ от 1926 г. и е притежавал 51,3 дка, за които е бил въведен във владение, както е заявил с приложената по делото декларация от 07.12.1928 г. като неправилно с решение № А103/11.11.1993 г. на ПК Н. с план за земеразделяне описаните в исковата молба земи, с които е бил оземлен общия наследодател са били възстановени на част от наследниците -на ответника Д на наследници на С. А. и Т. А., като са поискали от съда да се приеме за установено, че към момента на внасянето на процесните земи в ТКЗС-1957-1958 г., същите са принадлежали на общия наследодател А, на основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Видно от представеното по делото удостоверение № 126 от 11.11.1935 г. на Г. дирекция за настаняване на бежанците, с което се удостоверява, че бежанецът изписан като А. Д. П. има признато качество на бежанец и отговаря на предвидените в чл. 4 от ЗССНБ условия и е оземлен с описаните в същото имоти, собственост на Държавата, съгласно цитираните в същото протоколи на общинската комисия, описани по пунктове като земеделски земи и в т. 10 от същото -дворно място, урегулирано от 3778 кв. м в с. Б., което удостоверение е издадено на основание чл. 51 и чл. 55 от ЗССНБ, за да послужи за издаване на нотариален акт за право на собственост, за какъвто по делото безспорно е установено, че наследодателят А не се е снабдил до смъртта си през 1945 г. Претенцията на ищците е свързана с предвиденото в чл. 3 от Закона за селскостопанското настаняване на бежанците/обн. Д. в. бр. 213/18.12.1926 г./според която разпоредба настанените бежанци придобиват правото на собственост от момента на настаняването им от Г. дирекция за настаняване на бежанците в имотите, при подписването на договорите за получаване на жилищата и земите. Въпреки това преминаването на собствеността по силата на чл. 3 от горепосочения закон не е безусловно, а е свързана със задължение за изплащане стойността на имотите по ред определен от закона, затова и с последващи актове е предвидено отпадане на тази привилегия по придобиване на правото на собственост, а именно при настъпване на условията, предвидени н последваща Наредба-закон за облекчаване на бежанците настанени по реда на ЗССНБ/ОБН. Дв. бр. 201/1937 г./, като в чл. 14 от същата е предвидено, че ако оземленият почине, преди снабдяването му с нотариален акт, земите могат да бъдат прехвърлени на останалите членове на неговото семейство, стига те да не са оземлени или одворени като глави или като членове на отделни семейства. Именно това, предвидено в чл. 14 от Наредбата изключение, е установено, че е налице в настоящия спор по отношение наследниците на общия наследодател А. Видно от приложеното на лист 85 от първоинстанционното дело, копие от удостоверение за наследници на А. Д. П., изписан като П., издадено под № 1579 от 30.11.1956 г. от Б. народен съвет, починал февруари 1945 и е оставил за прями законни наследници-двама синове Х. и Д. и три дъщери Д., Слава и Т., като изрично е отбелязано в същото, че от тези наследници са оземлени по ЗССНБ като глави на отделни семейства: Христо А. П. и Д. й. След като приживе общият наследодател на страните не се е снабдил с нотариален акт, за неговите наследници съгласно горепосочените разпоредби на Наредбата е налице възможността за прехвърлянето на земята, с която наследодателя е бил оземлен, които следва да отговарят на условията, предвидени в същата, и което е било осъществено, видно от писмото от "Д"лист 81 от делото- от 6.01.1951 г., според което дадената работна земя по ЗССНБ на починалия бежанец Д. А. П., оземлен в с. Б., се прехвърля на наследника му Д. А. П. ответник по делото, а дворното място и къщата на Х. и Д. П., а впоследствие окончателно на 08.01.1957 г., според писмо на В. държавни заеми-копие страница 86 от делото-дадените недвижими имоти по ЗССНБ на починалия бежанец А. П. окончателно се прехвърлят както следва: работната земя на: Д., Слава и Т. П., а дворното място и къщата на Х., Деспина, Д. Слава и Т. П. Въпреки различното изписване на фамилното име няма спор, че така приложените документи, посочени по -горе се отнасят до общия наследодател и неговите наследници. С оглед гореизложеното към момента на образуване на ТКЗС-1957-58 г., който се сочи в исковата молба, процесната земя-работна такава, предоставена за оземляване на общия наследодател на страните, вече е била прехвърлена само на неговия син Д. А. ответник и на двете му дъщери С. А. и Т. А. на останалите ответници по иска и по силата на чл. 3 от ЗССНБ от този момент е преминало правото на собственост върху процесните земи спрямо горепосочените наследници на общия наследодател. Към този момент обаче наследодателите на ищците Х са били оземлени, първия на собствено основание, втората чрез съпруга си, поради което не са отговаряли на изискванията на Наредбата за прехвърляне на земите, с които е бил оземлен общия наследодател А. П., поради което и същите са били прехвърлени на останалите му три деца-негови преки, законни наследници. Следователно, изводите на въззивния съд, че към момента на включване на процесните земи в ТКЗС, същите не са имали наследствен характер, като принадлежали на общия наследодател А, както се твърди от ищците, тъй като по силата на цитираната разпоредба на Наредбата и в резултат на извършените действия по реда на същата и последвалия У. за изменение и допълнение на Наредбата /обн. Д. В. бр. 177/1948 г./-§ 7 от същия, тези земи са прехвърлени на неговите деца Д. А. ответник и наследодателите на останалите ответници С. А. и Т. А., на които впоследствие е било възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ, са правилни и съдът е постановил законосъобразен съдебен акт. Водим от горното, състав на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд