Решение № 335 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1230/2010 г.

Решение № 335 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1230/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Д. като процесуален представител на П. А. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд /Р./ от 28.IV.2010 г. по в. гр. д. № 271/2010 г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 624 от 28.IV.2011 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. З от ГПК по материалноправния въпрос "обезщетението по чл. 200 от КТ за имуществени вреди от професионално заболяване в брутен или нетен размер - след приспадане на Д. и осигуровки - се дължи". Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] в писмения си отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, касаторката счита, че обезщетението, изразяващо се в разликата между получаваната от нея пенсия за намалена трудоспособност поради професионалното й заболяване и заплатата, която би могла да получава, ако работеше на длъжността "пресьор", следва да се определи на базата на брутното трудово възнаграждение за длъжността през исковия период, а не на базата на възнаграждението след приспадане на Д. и осигуровки, тъй като по силата на чл. 13, т. 11 и чл. 24 от ЗДВДФЛ обезщетението не е облагаемо. Според ответника обезщетението се определя от доказаните реално пропуснати ползи, съдът не е облагал обезщетението при определянето му, а е изчислил пропуснатата полза като разлика между възнаграждението, което ищцата би получавала, и пенсията й. По поставения въпрос ВКС на РБ, състав на IV ГО, счита следното: Съгласно чл. 200, ал. 1 от КТ работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна или трайна неработоспособност или смърт на работника /служителя/. По аргумент от чл. 200, ал. З от КТ отговорността за вреди обхваща и пропуснатата полза, изразяваща се в разликата между получаваната от пострадалия пенсия за трайна нетрудоспособност и трудовото възнаграждение, което той би могъл да получава през исковия период, ако е работел на длъжността, при упражняване на която е получил увреждане на здравето си. По силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 от КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредба № 7/2007 г. за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или с друг нормативен акт. Такива са тези по чл. 11, чл. 12 и чл. 15, ал. 2 от Наредба № 4/2007 г. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. З от Наредбата/ и по силата на чл. 245 от КТ именно то се дължи от работодателя на работника/служителя. С оглед на това и определянето на обезщетението по чл. 200, ал. З от КТ за пропусната полза се извършва на базата на това възнаграждение, без приспаднати от него данък по ЗДДФЛ и определените със закон вноски за социално осигуряване. Това е така, тъй като по принцип данъците и вноските за социално осигуряване са в тежест на работника/служителя, определят се на базата на брутното му трудово възнаграждение и се отдържат от него, но едва при плащането му. По същия начин, ако за обезщетението по чл. 200 от КТ са предвидени такива публични задължения, те ще се отдържат /от работодателя или от съдебния изпълнител/ от обезщетението при изплащането му. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на IV ГО, съобрази следното: С атакуваното решение Русенския окръжен съд по въззивна жалба само на ищцата е потвърдил решението на Русенския PC 15.11.2010 г. по гр. д. № 4721/2009 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от П. П. срещу [фирма] иск за разликата над 1176.39 лв. до 3000 лв. обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване, изразяващи се в разликата между пенсията за инвалидност и заплатата, която би могла да бъде получавана, и иск за присъждане на 1200 лв., представляващи равностойността на купони за храна. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че разликата между получаваната от ищцата пенсия за инвалидност и заплатата, която би могла да получава, ако беше на работа на длъжността "пресьор", следва да се пресметне според чистото за получаване трудово възнаграждение с приспаднати задължителни осигуровки и Д., тъй като това е заплатата, която тя действително би получила, и именно тя следва да се съизмери с пенсията. Прието е, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 13, т. 11 от ЗДВДФЛ, която има отношение към вече присъдено обезщетение, но не и към начина на определянето му. По претенцията за присъждане на левова равностойност на купони за храна е прието, че тя е неоснователна, тъй като през процесния период работниците при ответното дружество не са получавали такива, с оглед на което ищцата нищо не е пропуснала. В касационната жалба на П. А.. П. срещу така постановеното въззивно решение са изложени съображения за неправилност на извода, че определянето на обезщетението за пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между пенсия и трудово възнаграждение, следва да се пресметне според чистото за получаване възнаграждение. Иска се уважаване на жалбата и присъждане на разноски. Касационната жалба е частично основателна. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, се налага извод, че неправилно въззивният съд е определил размера на пропуснатата от ищцата полза вследствие на професионалното й заболяване. Както вече бе посочено, обезщетението следва да се определи на базата на брутното трудово възнаграждение, дължимо през исковия период за длъжността, упражняването на която от ищцата е довело до увреждане здравето й, а не на базата на чистото възнаграждение /след приспадане на дължимите данъци и осигурителни вноски/, както неправилно е приел въззивният съд. Това налага частично касиране на решението в тази му част и решаване на спора по същество, тъй като не се налага извършване на нови или повтаряне на процесуални действия. От приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-икономическа експертиза е видно, че през процесния период ищцата би могла да получава брутно трудово възнаграждение в общ размер 3665 лв., както и че през същия период тя е получавала пенсия за инвалидност в общ размер 1685.61 лв. Следователно пропуснатата полза, изразяваща се в разликата между тях, е в размер на 1979.39 лв. От тях с влязлото в сила първоинстанционно решение в тази част са присъдени 1176.39 лв., при което на ищцата се дължат още 803.00 лв., които също следва да й бъдат присъдени, ведно със законната лихва, считано от 01.11.2008 г. до окончателното им изплащане. Решението в частта до пълния предявен размер /3000 лв./ по тази претенция следва да бъде оставено в сила. В сила следва да бъде оставено въззивното решение и в частта по иска за присъждане равностойността /1120 лв./ на купони за храна. К. не е посочила във връзка с тази претенция нито едно от основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК. При дължимата и служебна проверка по основанията по чл. 281, т. 1 и т. 2 от ГПК съдът констатира, че решението е валидно и допустимо. Неговата правилност в тази част, обаче, при това положение не може да бъде предмет на проверка по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. З от ГПК на касаторката следва да бъдат присъдени 81 лв. разноски по компенсация. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО