Определение № 478 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2911/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 72593/14.08.2020 г. на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Вл. В. от Софийска апелативна прокуратура, срещу определение № 11830/10.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 4122/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането му по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Излагат се съображения, че Прокуратурата на Република България дължи възнаграждение за един адвокат, а не за двама, както е присъдил съдът. Искането е за отмяна на обжалваното определение и уважаване на подадената молба по чл. 248, ал. 1 ГПК. В депозиран по делото писмен отговор ответникът по жалбата поддържа доводи за неоснователност на същата. При условията на евентуалност ако се допусне касационно обжалване на определението претендира разноски. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните. С определение № 11830/10.08.2020 г. е оставена без уважение молбата на Прокуратурата на Република България за изменение на въззивно решение № 1361 от 26.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 4122/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта за разноските. Софийският апелативен съд е приел, че искането е неоснователно, тъй като макар да е присъдил разноските в полза на двамата процесуални представители, то общият размер е дължимото възнаграждение за процесуално представителство за един адвокат, определен съобразно чл.7 от Наредба №1 от 09.07.2004г. Обжалваното определение е правилно. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ съдържа специална регламентация относно разноските в производството. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ ищецът дължи разноски само, ако искът бъде отхвърлен изцяло, както и при оттегляне или отказ от иска изцяло. На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, когато искът е уважен изцяло или частично /както е и в настоящия случай/, разноските се възлагат в тежест на ответника. На ищеца се дължи възстановяване изцяло на внесената държавна такса и на другите заплатени от него съдебно-деловодни разноски, а възнаграждението за един адвокат се присъжда съразмерно на уважената част от иска /т. е. само за адвокатското възнаграждение разрешението, възприето в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ е аналогично на това в чл. 78, ал. 1 ГПК/. В този смисъл е и задължителната практика на Върховния касационен съд. В случая съдът се е съобразил разпоредбата на закона и с формираната съдебна практика като общият определен размер съответства на дължимото според чл.7 от Наредба №1 от 09.07.2004г. възнаграждение за един адвокат, съобразено с уважения размер на претенцията. Обстоятелството, че така определеният размер е присъден общо в полза на двамата процесуални представителя, не обуславя извод за противоречие със закона и практиката. Поради това с атакуваното определение съдът законосъобразно е оставил без уважение подадената молба с правно основание чл. 248 ГПК. По тези съображения неоснователна се явява и депозираната пред касационната инстанция частна жалба, като същата следва да се остави без уважение, а обжалваното определение като правилно и законосъобразно да се потвърди. Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение