Определение № 472 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 293/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. А. М. против решение № 81 от 23.11.2021 г., постановено по гражданско дело №271 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение № 260240 от 29.06.2021 г. по гр. д. № 400 по описа за 2019 г. на Ломския районен съд за отхвърляне на предявения от В. А. М. против „Обединена българска банка“ АД иск за признаване за установено, че не дължи сумите по изпълнителен лист от 27.06.2012 г. по ч. гр. д. № 642/2012 г. на Ломския районен съд, за събирането на които е образувано изпълнително дело № 694 по описа за 2012 г. по описа на ЧСИ М. И., като погасени по давност.

Касаторът твърди, че решението на Окръжен съд-Монтана е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и противоречие на решението с практиката на ВКС по два въпроса:

1. Пораждат ли действие/прекъсват ли давността съгласно чл.116, б. „в“ от ЗЗД/ исканията за извършване на изпълнителни действия по перемирано/прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК/ изпълнително дело?

2. Прекъсва ли давността съгласно чл.116, б. „а“ от ЗЗД подадената от В. А. М. по изпълнителното дело молба от 4.2.2014 г., с която той представя вносна бележка за сумата от 2 800 лв., като се задължава да внася ежемесечно сумата от 300 лв., а считано от 1.06.2014 г. по 400 лв.?

Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В. А. М. е изложил в исковата молба, че срещу него е издаден в полза на „ОББ“ АД изпълнителен лист от 27.06.2012 г. по ч. гр. д. № 642/2012 г. на Ломския районен съд за 23 536,91 лв. главница и 3076,17 лв. договорна лихва, за събирането на които е образувано изпълнително дело № 694 по описа за 2012 г. по описа на ЧСИ М. И.. С молба вх. № 958 от 4.2.2014 г. той е признал задължението си и давността е прекъсната съгласно чл.116, б. „а“ от ЗЗД. Считано от 21.09.2014 г. изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, а считано от 5.2.2019 г. вземанията на взискателя са погасени по давност съгласно чл.110 от ЗЗД. Ето защо е поискал от съда да признае за установено, че не дължи вземанията, за които е издаден изпълнителният лист, тъй като са погасени по давност.

В отговора на исковата молба ответната банка е оспорила предявения иск.

Въз основа на данните по изпълнителното дело Ломският районен съд е констатирал, че на 4.02.2014 г. длъжникът е внесъл 2800 лв. лично а за времето от 5.03.2014 г. до 31.011.2014 г. погасителни вноски са изплащани от друго лице, след което на 19.07.2017 г. е наложена възбрана върху ипотекирания имот. Приел е, че с молбата от 4.2.2014 г. и с периодичните плащания длъжникът е признал вземанията, което обяснява липсата на предприети от взискателя други изпълнителни действия. Обстоятелството, че взискателят се е съгласил с частичните плащания не може да бъде приравнено на бездействие на кредитора. Последното плащане е извършено по изпълнителното дело на 31.11.2017 г. и оттогава тече нова давност, която не е изтекла към датата на завеждане на исковата молба. Ето защо първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск.

Окръжен съд-Монтана е потвърдил първоинстанционното решение. Изложил е съображения, че перемпцията и давността са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, а перемпцията не го изключва-обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, тъй като дължи подчинение на изпълнителния лист. Единствената последица от перемпцията е, че трябва да се образува ново изпълнително дело, но новото искане прекъсва давността. Необразуването на ново дело е само дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител. Затова въззивният съд е достигнал до извода, че от 4.2.2014 г. до 3.4.2017 г., когато е поискано принудително изпълнение, давността не е изтекла.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно по посочените от касатора причини. Окръжният съд е приложил нормите на чл.433, ал.1, т.8 и на чл. 116, б. „а“ и „б“ от ГПК съобразно тяхната цел, а не в противоположния им смисъл. Не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, а цитирането на решение № 37 от 24.02.2001 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV ГО не може да се окачестви като прилагане на изолирана практика на ВКС, тъй като решения в обратния смисъл не са посочени от касатора и не са открити служебно от настоящия състав.

Изводът на съдилищата, че молбата на ищеца от 4.2.2014 г. представлява признание на задължението, с което се прекъсва давността съгласно чл.116, б. „а“ от ЗЗД съответства на изричното признание на това обстоятелство още в исковата молба и на данните по делото. Този извод не противоречи на цитираните от касатора определение № 440 от 19.10.2018 г. по т. д. № 697/2018 г. и на решение № 26 от 24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г. Подавайки молбата по делото, по което се изпълнява вземането, длъжникът признава неговото съществуване и размер към този момент, като волеизявлението е насочено към съдебния изпълнител, който в случая е представител на кредитора, упълномощен да го събере. Ето защо по втория въпрос няма основание да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Същият извод важи и за първия въпрос на касатора. Заключението на въззивния съд, че давността се прекъсва на 3.4.2017 г. с молбата за принудително изпълнение върху ипотекирания имот съответства на т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на цитираните от касатора решения № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV ГО и № 10 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/14 на III ГО, в които е прието, че давността се прекъсва и започва да тече нова давност от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Решение № 371 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. на IV ГО няма отношение към настоящия случай, тъй като се отнася до погасяване по давност на вземане, установено с влязла в сила присъда, за което взискателите не са предприемали действия по принудително събиране на вземането.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Окръжен съд-Монтана не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение