Определение № 10053 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9147/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Г. В. К., понастоящем в затвора [населено място], против Определение № 13608/07.04.2026 г., постановено по адм. дело № 1733/2026 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е върната исковата му молба, подадена против Комисията за защита от дискриминация за сумата от 5 000 000 евро, във връзка с твърдени претърпени неимуществени вреди за периода от 19.01.2026 г. до 28.01.2026 г. от действията на длъжностно лице от състава на комисията, и производството по делото е прекратено. Излага доводи за неправилност на обжалваното определение, поради и което счита, че същото следва да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Върховният административен съд, състав на трето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, и от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по повод искова молба на Г. К., подадена против Комисията за защита от дискриминация за сумата от 5 000 000 евро, във връзка с твърдени претърпени неимуществени вреди за периода от 19.01.2026 г. до 28.01.2026 г. от действията на длъжностно лице от състава на комисията. Посочено е, че по повод подадена от Г. К. жалба в Комисия за защита от дискриминация е образувано производство по повод изложени оплаквания за дискриминация по признак „религия“. Образуваната преписка е разпределена за разглеждане от Трети специализиран постоянен заседателен състав, във връзка с което при извършената служебна проверка за наличие на предпоставките за допустимост на искането е установено, че същото не отговаря на необходимите изисквания за допустимост по чл. 51, ал. 1 ЗЗДискр., във вр. чл. 14, ал. 1 АПК. Във връзка с горното, на К. са дадени указания в 7-дневен срок от получаване на съобщението да отстрани констатираните нередовности, а именно: Да представи жалбата си и подадената Декларация по чл. 6, ал. 2, т. 2 ЗЗДискр. в превод от „заклет“ преводач. Именно от тези действия се претендира обезщетение за твърдяни настъпили вреди. С оспореното в настоящото производство определение АССГ приел, че така предявеният от К. иск е недопустим, защото действията, от които се претендира обезщетението за вреди, са волеизявление на докладчика по образувана пред Комисия за защита от дискриминация преписка по смисъла на чл. 30, ал. 2 АПК, с които на заявителя е указана констатирана нередовност на сезиращите органа документи, като му е предоставена възможност да ги отстрани в определения срок. Посочено е, че съгласно чл. 64 АПК административнопроизводствените волеизявления, действия и бездействия на органа по издаване на акта не подлежат на самостоятелно обжалване, освен ако в този кодекс или в специален закон не е предвидено друго, като в процесния случай по отношение на волеизявленията по чл. 30, ал. 2 АПК не е предвидена възможност за тяхното самостоятелно обжалване. Прието е, че горепосочените волеизявления не представляват индивидуален административен акт, като също така същите не са и действия по смисъла на чл. 203, ал. 1 АПК, от които да може да се претендира обезщетение при тяхната незаконосъобразност, поради и което административният съд върнал исковата молба. Определението е валидно, допустимо и правилно. Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на подадената от Г. К. искова молба против Комисията за защита от дискриминация за сумата от 5 000 000 евро, във връзка с твърдени претърпени неимуществени вреди за периода от 19.01.2026 г. до 28.01.2026 г. от действията на длъжностно лице от състава на комисията. Всеки, който предявява иск, е длъжен да подаде в съда искова молба със съдържание и приложения, каквито се изискват съгласно разпоредбите на чл. 127 и чл. 128 от Гражданскопроцесуалния кодекс. Съдът проверява редовността на исковата молба съгласно чл. 129 ГПК, но когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба (чл. 130 ГПК). Правилно административният съд е приел, че така подаденият иск е недопустим. От материалите по делото безспорно се установява, че искът на Г. К. е насочен против Комисията за защита от дискриминация във връзка с твърдени незаконосъобразни действията на длъжностно лице от състава на комисията, които действия обаче реално са указания, дадени на ищеца за отстраняване на установена нередовност по заявлението му, установена при неговото администриране. Поради това, правилно административният съд е посочил, че твърдените за незаконосъобразни действия всъщност са волеизявление на докладчика по образуваната преписка по смисъла на чл. 30, ал. 2 АПК, с които на заявителя е указана установената нередовност на заявлението, а същите съгласно АПК нито са индивидуални административни актове, нито са действия по смисъла на чл. 203, ал. 1 АПК по отношение на които същата разпоредба допуска да се претендира обезщетение при тяхната незаконосъобразност. Тези волеизявления са част от производството по преписката по заявлението, подадено от К. до Комисия за защита от дискриминация, поради и което правилно състав на АССГ е приел иска за недопустим. Въз основа на изложеното, обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на трето отделение,