Решение № 8685 от 20.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3412/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от „Грийн лайф“ ЕООД и М. Г., чрез адв. К. Бончева срещу решение №11740/29.12.2025 г. постановено по адм.д.№3153 по описа на Административен съд гр.Пловдив за 2022 г., с което са отхвърлени предявените на основание чл.2в от ЗОДОВ искове за обезщетение от претърпените имуществени и неимуществени вреди двамата ищци.

В подробно мотивираната касационна жалба се поддържа наличие на основания за отмяна на постановеното решение поради наличие на касационни основания по чл.209, т.1 и 3 АПК.

Първоинстанционното решение е нищожно, тъй като е постановено от незаконен състав, освен това е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е и необосновано, тъй като приетото от съдебния състав няма допирни точки с фактите по делото.

Твърдения за нищожност на обжалваното решение:

Касаторите твърдят, че съдебният акт е постановен от съдебен състав, който не е назначен в „съответствие със закона“ по смисъла на чл.6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основаните свободи /КЗПЧОС/. По този начин е нарушен и чл.19, §1 от Договора за ЕС и чл.17 от Хартата на основните права на ЕС.

Сочените основания са налице, тъй като съдията постановил решението е назначен от СК на ВСС, чийто мандат е изтекъл преди години. Назначаването е в противоречие с решение на СЕС по съединени дела С-313/23 и С-332/23 г.

Освен тези дела, съгласно изложените мотиви от СЕС по дела С-824/2018; С-896/19; С-64/16; С-272/19 и др. се приема, че по силата на чл.19 §1, ал.2 ДЕС и в съответствие с принципа на лоялно сътрудничество, всяка държава членка следва да гарантира, че органите, които, като „юрисдикция“ по смисъла на правото на Съюза са част от системата й осигуряваща способи за защита в областите, обхванати от правото на Съюза, отговарят на изискванията за съдебна защита.

Според СЕС независимостта на съдиите е от основно значение за правния ред на Съюза. Тя е от съществено значение за правилното функциониране на системата за съдебно сътрудничество, въплътена в предвиденият в чл.267 ДФЕС механизъм за преюдициално запитване, доколкото този механизъм може да бъде задействан само от орган, на който е възложено да прилага правото на съюза и който изпълнява критерия за независимост. /вж. дела С-274/14;С-718/21 на СЕС/

Независимостта на съдиите е основна предпоставка за върховенство на правото и основна гаранция за справедлив процес. Следователно личната независимост на всеки съдия не е установена като персонална привилегия, а е въздигната в обществена ценност, осигуряваща върховенството на правото и спазване принципите на правовата държава за тези, които търсят и очакват правосъдие. Заради това е необходимо да бъдат въведени ясни правила – за състава на съда, за назначаването на съдиите, за срока на упражняване на функциите на органите на съдебната система./в този смисъл решение по дело С-216/2018/

Упражняването на правораздавателната власт трябва да бъде защитено не само от всяко пряко влияние под формата на инструкции, но и от формата на по-непряко влияние, които могат да насочват съдебните решения. /вж. дела С-544/21 С-622/21; С-727/21 на СЕС/

Понятието „съд предварително създаден със закон“, което се съдържа изрично в чл.47 ал.2 от Хартата и отразява именно принципа на правовата държава се отнася не само до правната основа за самото съществуване на съда, но и до формирането на съдебния състав по всяко дело, както и до всяка друга разпоредба от вътрешното право, чието незачитане прави нередовно участието на един или повече съдии в разглеждането на делото. Следователно това понятие обхваща още правилата за разпределение и преразпределение на делата. /С-647/21 С-648/21/

Касаторите се позовават на тълкуването на СЕС по дело С-542/18 според което следва да се приеме за установено, че нередовност допусната при назначаването на съдиите, може сама по себе си да доведе до нарушение на правото на ефективни правни средства за защита пред независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон.

Според утвърдената практика на ЕСПЧ целта на термина „установена със закон“ в чл.6 от Конвенцията е да гарантира, че съдебните организации в едно демократично общество не зависят от преценката на изпълнителната власт, че се регулира от закон произтичащ от Парламента. В този смисъл, според касатора СЕС е постановил, че нередовност допусната при назначаването на съдиите в съответната съдебна система води до нарушение на изискването съдът да е създаден в съответствие със закона по–конкретно когато тази нередовност е от такова естество и толкова сериозна, че създава реална опасност други власти, по-конкретно изпълнителната власт, да могат неоснователно да упражняват дискреционни правомощия излагащи на опасност почтеността на резултата до който води процесът на назначаването и предизвиквайки по този начин в съзнанието на правните субекти основателно съмнение в независимостта и безпристрастността на съответния съдия/съдии, което се получава когато става въпрос за основани правила представляващи неразделна част от изграждането и функционирането на съдебната система. /вж. дела С-542/18 и С-543/18 на СЕС. /

Касаторът намира, че ВСС разполага с правомощия не само да назначава съдиите, но и упражнява контрол върху тях, чрез възможността да налага дисциплинарни наказания, да ги понижава, повишава или освобождава от длъжност, поради което възниква обосновано съмнение дали правилата относно функционирането на този орган са „в съответствие да отстранят всяко оправдано съмнение у правните субекти“ относно неговата неподатливост на външно влияние. Когато кадровият орган се намира в положение на нелегитимност поради изтекъл мандат и липса на национален закон, който ясно да урежда продължаване изпълнение на дейността на членовете му, зависимостта на съдиите от него поставя под съмнение обективната им независимост.

В касационната жалба се твърди, че съдия Каназирева е била политически кадър с богато минало, с участие в Общински съвет на гр.Пловдив от листите на ГЕРБ, политик в собствената й партия „Съюз за Пловдив“, депутат отново от партия ГЕРБ, а след това е назначена от същата партия за областен управител на гр.Пловдив. Акцентира се върху обстоятелството, че настоящият състав на ВСС, назначил на длъжност съдията е избран именно по време на третото правителство на ГЕРБ.

Следователно постановяването на съдебен акт от този съдия докладчик, представлява тежък порок, който обуславя неговата нищожност.

2.Твърдения за неправилност на съдебното решение.

Административен съд гр. Пловдив е постановил решението си в противоречие с материалния закон, тъй като неправилно е приложил разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО. Неправилно съдът е приел, че не са налице останалите предпоставки извън първата, които обуславят уважаването на иск по чл.2в чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

Според твърденията на касаторите, съдът изцяло отказва да приложи към настоящият случай цитираната съдебна практика на СЕС и безкритично приема за правилни актовете на НАП и ВАС. Решаващият състав дори посочва, че изводите на ВАС са окончателни и формират „сила на пресъдено нещо“ /СПН/ на влязлото в сила решение. От тълкуването на СЕС по дело С-224/01, т.40 следва, че СПН не изключва принципа на отговорност на държавата, основаващи се на решение на съда, който се произнася като последна инстанция. Окончателното съдебно решение не препятства ангажирането на отговорността на държавата за вреди причинени от националния съд действащ като последна инстанция.

Изводите на първоинстанционният съд относно претърпените вреди противоречат на събраните по делото доказателства писмени и гласни. Те не се основават на фактите по делото.

По делото са налице конкретно посочени данни, от които може да се направи извод, че ищецът е претърпял сериозен срив в икономическото си състояние, именно поради издаване на процесния ревизионен акт.

След като въз основа на събраните по делото доказателства е установено, че ако не бе издаден ревизионният акт, първият ищец е щял да продължи да развива устойчиво дейността си, то е установена причинна връзка между издаването на ревизионния акт в нарушение правото на ЕС и настъпилите вреди. При наличието на доказателствата по делото, съдът е бил длъжен да присъди обезщетение изчислено съобразно наличните по делото финансови и търговски документи.

С приложени по делото доказателства се установява, каква е била обичайната стопанска дейност на дружеството, нейният обем и динамиката, както и рязкото й прекъсване след издаването на процесния ревизионен акт. Това е довело до прекратяване и непродължаване на договори с клиенти, съществуващи към 2015 г. и до несключване на нови договори, съобразно установените до този момент годишни обеми на дейност.

Пропуснатите ползи в случая не следва и не могат да бъдат доказани чрез представяне на отделни отказани сделки с индивидуално посочени контрагенти, стойност и период, тъй като вредата се изразява в прекъсване и обезсилване на нормално развиваща се стопанска дейност. Вещите лица също не са анализирали приложените документи.

Обстоятелството, че плащанията формално представляват изпълнение на публично правните задължения и обичайни разходи за защита, не изключва тяхната квалификация като имуществени вреди, когато самият ревизионен акт е издаден и поддържан в сила, въпреки допуснатото при издаването му нарушение на Правото на ЕС.

Самостоятелен аспект на нарушение представлява и начинът, по който е изготвена СИЕ, която е оспорена от ищците и въпреки изложените аргументи не е допусната повторна експертиза.

Касаторът възразява и срещу изводът на съда, че свидетелските показания представляват единствено субективни възприятия и не установяват конкретни фактически обстоятелства, които могат да бъдат свързани с причинно-следствената връзка с издаването и потвърждаването на ревизионния акт. От показанията на разпитаните по делото свидетели относно психическото състояние на ищеца, но и редица обективни факти, настъпили след издаването и потвърждаването на ревизионния акт. Необосновано съдебният състав изисква свидетелите да посочат конкретно пропуснат договор, отменена поръчка, загубен клиент, осуетена инвестиция. Това е недопустимо завишаване на доказателствения стандарт, което не намира опора нито в закона нито в съдебната практика.

Възразява се срещу изводите на съда, по отношение на претендираните неимуществени вреди и необосновано високите изкисвания за събиране на доказателства. Законът и практиката на ВКС не установяват необходимост от доказване на тежко и трайно емоционално увреждане, така както е приел първоинстанционният съд. В подкрепа на твърденията си се позовава на гр.д.№3901/2018 г. на ВКС, с което се посочват примерни критерии, въз основа на които следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезите на нарушение на Правото на ЕС.

Според мотивите на решението не е налице причинно-следствена връзка между нарушението на задължението на държавата и понесените от ищеца вреди.

Това което трябва да се установи в случая е дали конкретният незаконосъобразен акт представлява самостоятелно и достатъчно основание за настъпването на претендираните от ищеца вреди. За целите на критерия за причинната връзка е достатъчно, да се установи, че при липса на ревизионен акт вредоностния резултат не би настъпил в същия момент и в дадения размер.

В заключение, издаването на ревизионен акт от НАП и оставянето му в сила от ВАС, в нарушение на правото на ЕС, е причинило на ищците настъпването на всички претендирани вреди. Те не биха настъпили за тях ако този ревизионен акт не бе издаден и потвърден по съдебен ред, поради което е налице и последният елемент от фактическия състав на чл.2в ЗОДОВ – наличие на причинна връзка между нарушението на задължението на държавата и понесените от ищците вреди. Именно поради това, изложеното от Пловдивския административен съд, че ревизионният акт не е породил автоматично настъпване на твърдените вреди, нито съдържа елемент, който ги прави неизбежни или закономерни е неправилен.

Неправилно е и приетото по отношение на настъпилите неимуществени вреди. Обстоятелството, че съдебно-психологичната експертиза е отчела наличие на други фактори, оказали влияние върху емоционалното състояние на управителя, не изключва причинно-следствената връзка с процесния ревизионен акт и съдебното му потвърждаване. Противно на аргументите на съда, няма как комплексната икономическа и счетоводна експертиза да установят причинно-следствена връзка между ревизионния акт и твърдените пропуснати ползи. Установяването на причинно следствената връзка е правен въпрос, чийто отговор се дава от съда, а не от вещото лице.

АС гр.Пловдив е допуснал и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – липса на мотиви и недопускане на повторна СИЕ, както и непроизнасяне по искането за отправяне на преюдициално запитване. Ищците са оспорили СИЕ, като подробно са изложили аргументи за своята претенция. Въпреки това с протоколно определение от 05.05.2025 г., съдът е отказал да допусне изготвянето на повторна експертиза. Отказът на съда е немотивиран и лишава ищците от ефективна възможност да докажат претендираните пропуснати ползи.

Практиката на ЕСПЧ приема, че изискването съдебното решение да бъде мотивирано е елемент от „справедливото гледане на делото“. Мотивираното решение по делото показва на страните, че техните позиции са били действително разгледани. Липсата на мотиви в решението представлява нарушение на чл.6, §1 от КЗПЧОС, в контекста на изискването за справедлив процес.

Националните съдилища трябва да обозначават с достатъчна яснота основанията за своите решения. Решаващият състав отхвърля всички аргументи на ищците във връзка с допуснатите нарушения на правото на ЕС, приемайки че отказът на право на данъчен кредит на „Грийн лайф“ ЕООД не е основан на констатации за участие или знание за данъчна измама по веригата доставки, а изцяло на приетата от органите по приходите и съда липса на доказателства, че доставките са били реално извършени именно от посочените във фактурите доставчици. Поради това въпросът дали дружеството е знаело или е било длъжно да знае за евентуална данъчна измама е ирелевантен за спора, тъй като нито данъчната администрация, нито съдът са изградили отказа си върху твърдение за данъчна измама или злоупотреба с ДДС.

Не е съобразено твърдението за нарушаване правото на добра администрация от НАП.

Мотивите на съда са повърхностни, формалистични и бланкетни.

Поради това, съдебното производство, разгледано в неговата цялост, не може да бъде квалифицираното като справедливо, а отказът да се назначи повторна съдебно-икономическа експертиза е немотивиран и лишава ищците от ефективна възможност да докажат претендираните имуществени вреди, в това число и пропуснати ползи.

По така изложените подробни съображения в касационната жалба, се иска решението да бъде отменено и да бъде постановено ново по същество на спора, с което да бъдат уважени исковите на касаторите в пълен размер.

Претендира се присъждане на разноски съгласно приложен списък на същите според изискването на чл.80 ГПК.

Ответникът – Национална агенция по приходите, не изпраща представител. В приложено по делото писмено становище оспорва касационната жалба, а по съществото й намира, че е неоснователна.

Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – Върховен административен съд на РБ, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и намира, че е неоснователна. Подробни съображения за това свое твърдение излага в приложени по делото писмен отговор по касационната жалба и писмено становище. Възразява срещу договорения размер на адвокатското възнаграждение.

Претендира присъждане на разноски съгласно приложен списък.

Върховна касационната прокуратура на РБ, чрез участвалия по делото прокурор намира подадената касационна жалба за процесуално допустима, а по съществото й изразява становище за нейната неоснователност. Не са налице фактическите и правни основания за реализиране на имуществена отговорност по чл.2в от ЗОДОВ на НАП и ВАС. Не е извършено достатъчно съществено нарушение на правото на Европейски съюз. Правото на приспадане на данъчен кредит не е доказано от касационния жалбоподател в ревизионното производство и в проведеното съдебно обжалване на ревизионния акт, тъй като не е доказано извършване на реални облагаеми доставки. Това обуславя съответствие на решенията на ответниците с правото на Европейския съюз, с основните му принципи и с решенията на СЕС.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за тях, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Производството по делото пред Административен съд гр. Пловдив е било образувано по искова молба от „Грийн Лайф“ ЕООД, гр. Пловдив и на М. М. Г.. Пред компетентният съд е била предявена претенция за солидарно осъждане на Националната агенция за приходите /НАП/ и Върховен административен съд на РБ /ВАС/ за заплащане на обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди вследствие на извършено от тях нарушение на правото на Европейския съюз, а именно: разпоредбите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. и принципите на данъчния неутралитет и на правната сигурност /включващ принципа на оправданите правни очаквания/ на „Грийн Лайф“ ЕООД и на М. М. Г., както следва: 1/ Обезщетение за имуществени вреди на „Грийн Лайф“ ЕООД, под формата на претърпени вреди, в размер от 88 222 лв.; 2/ мораторната лихва върху посочената в т.1) сума, представляваща сбор от лихвите, начислени за всяко от плащанията, сформиращи претенцията за имуществени вреди, от 12.12.2019 г. (три години преди датата на предявяване на исковата молба, до 12.12.2022 г. (датата на предявяване на исковата молба), възлизаща на 26 883, 20 лв.; 3/ обезщетение за пропуснати ползи на „Грийн Лайф“ ЕООД, в размер на 456 000 лв.; 4/ обезщетение за претърпените неимуществени вреди на „Грийн Лайф“ ЕООД в размер на 10 000 лв. за периода 19.10.2015 г.-12.12.2022 г.; 5/ мораторната лихва върху посочената в т. 4. сума, натрупана в период от три години преди датата на подаване на исковата молба (12.12.2022 г.) и възлизаща на 3 047, 23 лв.; 6/ обезщетение за претърпените неимуществени вреди на М. М. Г. за периода 19.10.2015 г.-12.12.2022 г. в размер на 10 000 лв.; 7/ мораторната лихва върху посочената в т.6 сума, натрупана в период от три години преди датата на подаване на исковата молба (12.12.2022 г.) и възлизаща на 3 047, 23 лв.; 8/ законната лихва върху посочените в т.1 т.3, т.4 и т.6 суми, начислени от датата на предявяване на исковата молба, до окончателното им плащане. При условията на евентуалност, в случай, че исковете за солидарно осъждане на ответниците бъде отхвърлен, се иска осъждане на НАП за заплащане на обезщетение за описаните по-горе причинени имуществени и неимуществени вреди. Алтернативно се подържат същите искови претенции по отношение на ВАС.

Ищците са изложили твърдения, че претърпените от тях вреди са резултат от съществени нарушения на правото на Европейския съюз, извършени както от органите на НАП при издаване на ревизионен акт № Р-16001615003797-091-001 от 16.12.2015 г., така и от ВАС при осъществяване на съдебен контрол върху този акт.

По отношение на „Грийн Лайф“ ЕООД е възложена данъчна ревизия от органи по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, обхващаща задължения по ЗДДС за данъчни периоди през 2011 г. За процесните периоди дружеството е упражнило право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от негови преки доставчици за строително-монтажни работи и съпътстващи дейности. В хода на ревизията са извършени насрещни проверки на доставчиците „Софграйн“ ЕООД, „Нотеб“ ЕООД и „Добри Трейд Комерс“ ЕООД, и са събрани данни от информационните масиви на НАП, писмени обяснения и счетоводни документи.

Ревизията е приключила с издаването на ревизионен акт № Р-16001615003797-091-001 от 16.12.2015 г. от органи по приходите при ТД на НАП гр.Пловдив, с който на „Грийн Лайф“ ЕООД е отказано право на приспадане на данъчен кредит общо в размер на 68 593,19 лв., като са начислени лихви в размер на 28 796,24 лв. Правото на данъчен кредит е отказано по фактури, издадени от „Софграйн“ ЕООД, „Нотеб“ ЕООД и „Добри Трейд Комерс“ ЕООД. По отношение на „Софграйн“ ЕООД са отчетени фактури за СМР, осъществени съответно на обект УМБАЛ „Св. Георги“ – Пловдив и на обект „БИЛЛА Маркет Люлин“ – София, всички от 30.08.2011 г., въз основа на които е отказан данъчен кредит в размер на 44 007,71 лв. По отношение на „Нотеб“ ЕООД са отчетени фактури за аванси и извършени земно-изкопни и демонтажни дейности от юли 2011 г., за които е отказан данъчен кредит в размер на 12 396,88 лв. По отношение на „Добри Трейд Комерс“ ЕООД са отчетени фактури за гипсокартонни дейности и доставка на материали от септември 2011 г., за които е отказан данъчен кредит в размер на 5 704,30 лв.

Приходните органи са приели, че при извършените насрещни проверки доставчиците не са открити на адресите за кореспонденция, връчванията са осъществени по реда на чл. 32 от ДОПК и не са представени изисканите документи. Достигнали са до извод, че липсват доказателства за извършени доставки, нает персонал, материална обезпеченост и редовно водено счетоводство, поради което данъчната администрация достига до извод за липса на реалност на доставките. Допълнително е посочено, че получателят не е доказал „грижа на добър търговец“ при избор на доставчиците и че липсват документи за приемане на СМР и проследяване на всички етапи на изпълнение.

Ревизионният акт е обжалван пред директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Пловдив, който с решение № 236/19.04.2016 г. го е потвърдил изцяло.

Ревизионният акт е обжалван пред Административен съд гр. Пловдив. В хода на съдебното производство са събрани допълнителни доказателства, включително писмени материали за реалното изпълнение на СМР по процесните обекти, както и съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ). Административният съд е постановил решение № 341/08.03.2017 г., с което е отменил ревизионния акт, в частта относно процесните доставчици. Съдът е приел, че представените договори, протоколи, банкови преводи и експертизите доказват реално изпълнение на СМР, че нарушенията при връчването по чл. 32 от ДОПК не могат да бъдат вменени във вреда на ревизираното лице и че липсата на кадрова и материална обезпеченост при доставчиците не обуславя липса на реални доставки при наличие на други доказателства. Съдът е приел, че правото на данъчен кредит е налице.

Решението на административния съд е обжалвано пред ВАС. По касационната жалба на Директора на дирекция ОДОП гр.Пловдив е образувано адм. дело № 4898/2017 г. по описа на ВАС, по което тричленен състав на съда е постановил решение № 15324/13.12.2017 г. С това решение е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлена жалбата на „Грийн Лайф“ ЕООД срещу ревизионния акт в частта, отнасяща се до „Софграйн“ ЕООД, „Нотеб“ ЕООД и „Добри Трейд Комерс“ ЕООД. В мотивите си ВАС е приел, че доставчиците не са били открити на адресите си, че не са представили изисканите документи, че представените впоследствие договори и протоколи не е доказано да изхождат от тях и не са потвърдени от подписалите ги лица, както и че не е установена кадрова и материална обезпеченост за извършване на фактурираните дейности. Съдът е приел, че макар СМР на обектите действително да са осъществени, те са извършени от самото дружество, а не от процесните доставчици като негови подизпълнители, поради което отказът на данъчен кредит е законосъобразен.

„Грийн Лайф“ ЕООД е подало молба за отмяна на решението, по която петчленен състав на ВАС се е произнесъл с Решение № 7554/06.06.2018 г., с което е оставил искането без уважение.

За установяване на поддържаните от ищеца твърдения по делото са разпитани свидетелите К. Т., З. Р. и Д. Я..

По делото са назначени и приети няколко експертизи: съдебно-психологична експертиза (СПЕ), съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), комплексна съдебно-икономическа и счетоводна експертиза (КСИСЕ), повторна ССЕ. Съдът е обсъдил заключенията на вещите лица като кореспондиращи на събраните по делото доказателства.

Първоинстанционният съд е намерил, че исковете са процесуално допустими, но неоснователни.

Приел е, че спорът по своя характер попада в категорията на дела, за които е приложима специалната уредба на чл. 2в от ЗОДОВ, като материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС са определени от чл. 2в от ЗОДОВ и СЕС в неговите решения. Те следва да са налице в условията на кумулативност, а именно – предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти (1), нарушението на нормата да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“ (2) и да съществува причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (3). За да изведе тези критерии за преценка на иска, първоинстанционния съд се е позовал на следните решения на СЕС: Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 47; Решение от 09 декември 2010 г. по дело C-568/08, т. 87; Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 37.

Административен съд гр. Пловдив е обсъдил събраните по делото доказателства и е извършил преценка на установените по делото по оспорване на законосъобразността на ревизионния акт, факти като е достигнал до извод, че от НАП и ВАС не е допуснато достатъчно съществено нарушение на релевираните разпоредби от съюзното право.

За да достигне до този извод, първоинстанционният съд е обсъдил цитираните в исковата молба разпоредби от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г., на които е направено позоваването от ищците и е посочил, че същите са точно транспонирани в националния закон – чл. 25, ал. 6, т. 1 от ЗДДС, чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, чл. 71, т. 1 от ЗДДС.

Обосновал е извод, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответниците по исковете – в частност относно извършването на достатъчно съществено нарушение на ПЕС, във връзка с неправомерен отказ да се признае правото на данъчен кредит на дружеството.

Посочил е, че спорът в производството по съдебно обжалване на издадения на „Грийн Лайф“ ЕООД ревизионен акт № Р-16001615003797-091-001/16.12.2015 г. е бил относно това дали процесните строително-монтажни работи, фактурирани от тримата доставчици – „Софграйн“ ЕООД, „Нотеб“ ЕООД и „Добри Трейд Комерс“ ЕООД, представляват реално извършени доставки от именно тези лица, които да пораждат право на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС. Правният спор се е концентрирал върху оценката на доказателствата относно реалността на доставките, кадровата и материална обезпеченост на доставчиците, достоверността на представените договори, протоколи, счетоводни регистри и други документи, както и върху въпроса дали евентуалната липса на такава обезпеченост може да бъде основание за отказ от право на данъчен кредит.

ВАС с решение № 15324/13.12.2017 г. по адм. д. № 4898/2017 г. е отменил решението на Административен съд гр. Пловдив и е отхвърлил жалбата на „Грийн Лайф“ ЕООД срещу ревизионния акт, защото е приел, че доставчиците „Софграйн“ ЕООД, „Нотеб“ ЕООД и „Добри Трейд Комерс“ ЕООД не са открити на адресите си, не са представили изисканите по чл. 32 от ДОПК документи, нямат назначен персонал, материално-техническа обезпеченост и счетоводна отчетност, а представените впоследствие документи не могат да бъдат обвързани с дейността им по процесните доставки, тъй като не е доказана тяхната автентичност и произход от самите доставчици. ВАС е достигнал до извод, че макар строително-монтажните работи по обектите да са реално извършени, те са изпълнени от самия данъчно задължен субект – „Грийн Лайф“ ЕООД, а не от посочените във фактурите подизпълнители, поради което процесните фактури не удостоверяват реални облагаеми доставки, за които дружеството да има право на данъчен кредит.

С последващото решение № 7554/06.06.2018 г. на петчленен състав на ВАС по адм. д. № 4682/2018 г., постановено по реда на чл. 239 и сл. от АПК, искането на „Грийн Лайф“ ЕООД за отмяна е оставено без уважение, с което окончателно е стабилизирано разрешението, дадено с решение № 15324/13.12.2017 г. по адм. д. № 4898/2017 г. Административният съд е достигнал до извод, че твърденията на ищците за нарушаване на разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС следва да бъдат преценявани именно спрямо фактите и изводите, възприети с окончателното съдебно решение, като е посочил, че в този смисъл е и практиката на Съда на ЕС, включително цитираната в исковата молба.

Обоснован е извод, че в случая причината за отказа на данъчен кредит на „Грийн Лайф“ ЕООД не е основана на констатации за участие в данъчна измама „нагоре“ или „надолу“ по веригата, а изцяло върху възприетата от органите по приходите и от съда липса на доказателства за реалното изпълнение на доставките от конкретно посочените във фактурите подизпълнители.

При съпоставка с трайната практика на СЕС – според която упражняването на правото на приспадане предполага доказване на реално осъществена облагаема доставка (решения по дела C-285/11, C-273/11, C-271/12, C-78/12, C-324/11 и др.) – е видно, че както органите по приходите, така и ВАС са извършили именно тази преценка и са стигнали до извод, че процесните доставки не са доказани като реално извършени.

Според първоинстанционния съд, в конкретния случай отказът на данъчен кредит е основан на липсата на доказани реално изпълнени доставки от процесните доставчици, а не на формални изисквания или на погрешно прилагане на правото на ЕС относно принципите на данъчната неутралност и възникването на правото на приспадане. Съобразно практиката на СЕС, държавата може да откаже право на приспадане, когато материалноправните условия не са доказани, дори когато данъчно задълженото лице разполага с формално редовни фактури, включително и при последващо представяне на документи, когато не е възможно да се установи достоверно изпълнението на сделките.

Предмет на разглеждане в производството по обезщетение за настъпили вреди от нарушение на правото на Европейския съюз не е повторна проверка на законосъобразността на ревизионния акт, а преценка дали при неговото издаване от органите на НАП, както и при постановяването на окончателното решение от националната юрисдикция – в случая ВАС, е допуснато нарушение на правото на Съюза, което да е достатъчно съществено и да поражда отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ.

При съобразяване на горното, е направен изводът, че нито НАП, нито ВАС са допуснали нарушение на правото на ЕС, като са изследвали основната, материалноправна предпоставка за признаване правото на данъчен кредит – наличие на реално извършени облагаеми доставки по смисъла на чл. 14, пар. 1, чл. 63 и чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО.

За неотносим е приет въпросът дали „Грийн Лайф“ ЕООД е знаело или е трябвало да знае за участие в евентуална данъчна измама във веригата доставки. В конкретното производство извършването на такава преценка не е било дължимо, тъй като органите по приходите и съдът изобщо не са изграждали изводите си върху теза за участие в измама или злоупотреба с ДДС, а върху липса на доказателства за реално осъществяване на доставките от посочените във фактурите доставчици – „Софграйн“ ЕООД, „Нотеб“ ЕООД и „Добри Трейд Комерс“ ЕООД.

Направен е извод, че не може да бъде нарушено правото на ЕС по отношение на принципите за борба с измамите, когато спорът не е бил свързан с измама, а с липса на материалноправна предпоставка за приспадане на данъчен кредит.

В този контекст е разгледана и претенцията на М. М. Г., който е поддържал, че вследствие на постановеното от ВАС решение са били нарушени разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО. Тези норми уреждат материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит и установяват права в полза на частноправните субекти, но те принадлежат единствено на данъчно задължените лица по смисъла на директивата и ЗДДС. Административен съд гр. Пловдив е посочил, че М. М. Г. не притежава качеството на данъчно задължено лице, нито е бил страна в проведеното ревизионно производство, нито е адресат на ревизионния акт, нито е страна в съдебните производства по неговото оспорване. Единствен носител на правото на приспадане на данъчен кредит, както и единствен субект, спрямо който органите по приходите са формирали извод за липса на реално извършени доставки, е „Грийн Лайф“ ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е Г.. Поради това твърденията на лицето за накърняване на права по Директива 2006/112/ЕО са несъвместими с характера на тези права, които не са негови лични права, а права на самото дружество като данъчно задължен субект. Обоснован е извод, че претенцията му не може да бъде разглеждана през призмата на сочените разпоредби на правото на ЕС и неговото участие в настоящото производство има самостоятелно значение единствено доколкото се твърди, че в резултат на действия на държавата той лично е претърпял вреди изразяващи се в притеснения, стрес, здравословни проблеми и негативни преживявания.

Предвид горното, съдът е приел, че не са налице извършени нарушения на правото на ЕС от ответниците – НАП и ВАС.

Изложени са съображения, че липсата на основната материалноправна предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 4, § 3 от ДЕС, във връзка с чл. 2в и чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – а именно установено нарушение на правото на ЕС – прави безпредметно обсъждането на останалите кумулативни предпоставки, включително дали твърдяното нарушение е „достатъчно съществено“, дали е налице причинно–следствена връзка и дали действително са настъпили вреди в претендирания размер.

За пълнота, съдът е изложил мотиви, че в случая не е налице и вторият елемент от фактическия състав на чл. 2в от ЗОДОВ, а именно наличието на вреди. Съдът е обсъдил събраните по делото гласни и писмени доказателства, но е приел че същите не установяват нито реално настъпила загуба (намаляване на конкретно имущество), нито пропусната сигурна полза, а само общото финансово състояние на дружеството и динамиката на неговата дейност. Посочил е, че по делото липсват документи за отказани сделки с посочени контрагенти, стойност и период, за прекратени договори поради невъзможност за изпълнение, пряко свързана с ревизионния акт, както и за реално осуетено участие в конкретни процедури, от които биха произтекли сигурни и измерими приходи.

Според съда всички експертизи — счетоводни, икономически и комбинирани — водят до единен извод: в случая липсва реално настъпила имуществена вреда и липсва каквато и да е сигурност относно възможността да се реализира пропусната полза.

По отношение на свидетелските показания съдът е намерил, че те не установяват релевантни за спора факти, годни да обосноват настъпване на имуществени или неимуществени вреди по смисъла на чл. 2в от ЗОДОВ. Разпитаните свидетели пресъздават преди всичко субективните си възприятия относно преживяванията на управителя на „Грийн Лайф“ ЕООД и неговото емоционално състояние след започване на ревизионното и последващото съдебно производство, както и общи трудности, свързани с бизнес средата и неблагоприятното финансово положение на дружеството. Съдът е отчел, че част от свидетелските твърдения представляват субективни възприятия и не се потвърждават от събраните административни доказателства. Посочил е, че свидетелите са лица, които се намират в близки лични или професионални отношения с ищеца, поради което техните показания следва да бъдат преценявани с повишена критичност в съответствие с принципа за свободна оценка на доказателствата.

Прието е, че по делото не е налице и третия елемент от състава на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ – наличието на причинно-следствена връзка между актовете на НАП и ВАС, които според ищците нарушават съществено правото на Европейския съюз, и настъпилия вредоносен резултат. Прието е, че ревизионният акт не е породил автоматично настъпване на твърдените вреди, нито съдържа елемент, който да ги прави неизбежни или закономерни. Според съда дори да се допусне хипотетично, че някои от твърдените разходи или ограничения са настъпили, тяхната причина е в последващите действия по изпълнение, които са самостоятелни административни актове и действия, подлежащи на отделен контрол и неангажиращи отговорност по чл. 2в от ЗОДОВ за твърдяно нарушение на правото на ЕС при издаване на ревизионния акт.

Изложени са и съображения, че изпълнителното производство срещу „Грийн Лайф“ ЕООД не е било ограничено само до задълженията по процесния ревизионен акт, а е включвало и други публични задължения, произтичащи от предходни ревизионни актове и подадени декларации.

Съдът е кредитирал заключението по КИСЕ, което не установява причинно-следствена връзка между ревизионния акт и твърдените пропуснати ползи.

По отношение на неимуществените вреди СПЕ е установила наличие единствено на обичаен за подобни производства стрес, който не представлява тежко или трайно емоционално увреждане и не може да бъде пряко и непосредствено свързан, нито с процесния ревизионен акт, нито с решението на ВАС. Експертизата е отчела и наличието на други фактори, които са оказали влияние върху емоционалното състояние на управителя, което допълнително изключва възможността за индивидуализиране на причинна връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди. Направен е извод, че в тази част липсва правно релевантна причинност.

Обоснован е извод, че вредите, на които се позовава ищецът, произтичат или от нормалните последици на административното производство и съдебното оспорване, или от последващи действия на публичния изпълнител, или са хипотетични, недоказани или икономически непрогнозируеми. Никоя от тези групи последици не може да бъде квалифицирана като пряко и непосредствено произтичаща от ревизионния акт и неговото потвърждаване при твърдяно нарушение на правото на ЕС.

Предвид липсата на установено нарушение на правото на ЕС, липсата на доказани вреди и липсата на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка, Административен съд гр. Пловдив е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ, поради което главните искове за имуществени и неимуществени вреди са неоснователни.

Като акцесорни спрямо главните искове, претенциите за присъждане на мораторна и законна лихва също са отхвърлени от съда, тъй като те следват главния иск.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ ищците са осъдени да заплатят разноски на НАП и ВАС.

Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

Относно валидността на съдебния акт:

В правната доктрина не е формулирано определение за „нищожност на съдебното решение“, но в съдебната практика се приема, че нищожността представлява тежък порок на съдебния акт, който е свързан с нарушения на изискванията за неговата валидност. Това са нарушения във връзка с функционирането на съда, с надлежното формиране на състава му, с изключителното му овластяване да разрешава съдебни спорове, с изискванията за писмена форма и подписване на съдебното решение или с абсолютната невъзможност да бъде разбрана, дори и чрез тълкуване, изразената от съда воля. Единствено наличието на такъв непреодолим порок в правораздавателната дейност може да обоснове обявяване нищожност на съответния съдебен акт.

Касаторите обосновават искането си по чл.209, т.1 АПК, с твърдения, че съдията докладчик по делото е назначена от Висш съдебен съвет /ВСС/, чийто мандат е изтекъл и не е могъл да извършва каквито и да било дейности, още по-малко такива свързани с назначаването на магистрати, тъй като това влияе върху тяхната независимост.Подробно се сочи, че действията на ВСС след изтичане на мандата са в нарушение на изискването за безпристрастен и независим национален съд.

Другият аргумент наведен при обжалването, с който се обосновава нелегитимност на съдебния състав е, че съдия Д.Каназирева, преди назначаването й е била областен управител и депутат от ПП ГЕРБ, а част от състава на ВСС, който я е назначил е избран при управлението на третото правителство на тази политическа партия.

Съдията-докладчик по делото – Дани Каназирева е участвала в обявен според правилата на гл.IX, раздел II на Закона за съдебната власт, конкурс за външно назначаване в органите на съдебната власт. Допусната е до участие в този конкурс, преминала е успешно писмен и устен изпит, класирана е от конкурсната комисия, заедно с останалите кандидати и въз основа на това СК на ВСС на основание чл.186, ал.4 и след извършване на дължимите проверки по ал.5 ЗСВ, я е определила да заеме длъжност „съдия“ в Административен съд гр.Пловдив. Процедурата назначаване на магистрати е определена с ЗСВ и е една и съща преди и след изтичането на мандата на ВСС. Обстоятелството, че към датата на провеждане на конкурса за назначаване, в който е участвала съдия Каназирева е проведен след конкретна дата, която се приема за край на мандата на ВСС не променя фактът, че назначаването е по „ред, предварително създаден със закон“.

Висшият съдебен съвет е постоянно действащ орган, който съгласно чл.16, ал.3 и 4 ЗСВ, се формира след като 11 от членовете му се избират от Народното събрание, а останалите 14 от състава на съдиите, прокурорите и следователите, при конкретно посочени правила и срокове. Разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗСВ предвижда, че Народното събрание избира членове на Висшия съдебен съвет не по-късно от един месец преди изтичането на мандата на изборните членове. Изискването за осъществяване на избора от Народното събрание е скрепено със срок, който не е спазен при изтичане мандата на действащия и към момента ВСС. Въпреки, че съдиите, прокурорите и следователите, след проведени избори са излъчили свои представители, нов ВСС не е формиран, тъй като 11 от необходимите за функционирането му членове, от квотата на НС не са избрани. Поради тази причина и към настоящият момент ВСС функционира, в състава определен през 2017 г.

Функциите на ВСС като постоянно действащ орган и предоставените му правомощия във връзка с функционирането на съдебната система, не позволяват преустановяване на дейността му в деня, в който е изтекъл мандатът му. Ако бъдат споделени аргументите на касатора, че след изтичане на мандата органът следва да преустанови дейността си, това би довело до невъзможност за функциониране на този орган на държавна власт и би рефлектирало върху съществуването на независимата съдебна власт в страната. Такъв резултат обективно ще има по-силен негативен ефект върху установената в полза на магистратите съдийска независимост, отколкото преценката на настоящия състав дали упражняването на власт от съответната колегия на ВСС, обективирано в постановени решения за назначаване на класирани кандидати в конкурсна процедура и конкретно тази, в която е участвала съдия Каназирева, засяга съдийската независимост до посочената в решението на СЕС степен.

Горното тълкуване е в съответствие и с приетото още в решение №13/15.12.2010 г. по конституционно дело № 12/2010 г. от Конституционния съд на РБ относно понятието „мандат на орган на власт“, където изрично е посочено, че „Принципът за разделение на властите, установен с Конституцията на България и по същество основен постулат в демократичното общество, не би могъл да съществува, ако поради изтичане на мандатите на отделните членове на колективен орган от държавната власт се приеме, че органът не притежава компетентност да приема решения в рамките на възложените му правомощия“. Това становище на Конституционния съд на РБ е потвърдено отново и с решение №12 от 2022 г. по конституционно дело №7/2022 г., касаещо дейността на ИВСС. Прието е, че „функционирането на постоянно действащ държавен орган не се прекратява с изтичането на мандата на изборните членове по смисъла на чл. 130, ал. 4, изр. първо от Основния закон“.

Посочените подробно и изчерпателно решения на СЕС в касационната жалба също не налагат извод, че ВСС автоматично следва да преустанови дейността си след датата на която се приема, че изтича мандатът му. В решение по съединени дела С-313/23, С- 316/23 и С-332/23, е разгледан въпросът за изтеклите мандати на членовете на ИВСС и е изяснено, че в тази хипотеза следва да бъде ограничена възможността на ИВСС да упражнява някои от правомощията си, свързани с изпълнение на професионалните задължения на магистратите и с установяване на нарушение на тези задължения, които са основание за реализиране на дисциплинарна отговорност или дори за освобождаването от състава на съдебната власт. Ето защо направеното от СЕС тълкуване не може да бъде пряко приложено към дейността на ВСС, доколкото неговите правомощия не се изчерпват само с извършване на проверки и налагане на дисциплинарни наказания по отношение на магистратите. Твърденията в касационната жалба не държат сметка, че ВСС е постоянно действащ орган и този му статут е утвърден със ЗСВ. ИВСС от друга страна е орган, който се създава към ВСС. Различен е начинът му на формиране и правомощията, които са му възложени.

При преценка на твърденията в касационната жалба следва да бъде съобразено и приетото в решение т.123 по дело C-132/20, че „не всяка грешка, която може да настъпи в хода на процедурата за назначаване на даден съдия, може да хвърли съмнение върху независимостта и безпристрастността на този съдия, а следователно и върху качеството „независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон“ по смисъла на правото на Съюза, на съдебния състав, в който той участва“. В тази връзка е направен изводът в т.132 от посоченото решение, че „член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, член 47 от Хартата и член 7, параграфи 1 и 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат квалифицирането като независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, на съдебен състав на съд на държава членка, в който участва съдия, чието първо назначаване или чието последващо назначаване в съд от по-горна инстанция е извършено или след избирането му за кандидат за съдия от орган, съставен въз основа на законодателни разпоредби, които впоследствие са били обявени за противоконституционни от Конституционния съд на тази държава членка, или след избирането му за кандидат за съдия от редовно съставен орган, но след процедура, която не е била нито прозрачна, нито публична, нито е подлежала на обжалване по съдебен ред, стига тези нередовности да не са от такова естество и толкова сериозни, че да създадат реален риск други власти, по-конкретно изпълнителната власт, да могат неоснователно да упражняват дискреционни правомощия, излагащи на опасност почтеността на резултата, до който води процесът на назначаването, и предизвиквайки по този начин в съзнанието на правните субекти сериозни и основателни съмнения в независимостта и безпристрастността на съответния съдия“.

По делото не са установени факти, които да налагат извод за допуснато нарушение на чл.19, §1, ал.2 ат ДЕС. Съдебният състав на Пловдивския административен съд е назначен след проведена конкурсна процедура по ЗСВ, разглеждането образуваното дело по исковите претенции на „Грийн лайф“ ЕООД и М. М. Г. му е възложена по правилата за случайно разпределение и в първоинстанционното производство не са правени искания за отвод, поради каквито и да било съмнения възникнали у страните. Спазено е изискването за „изключване на всякаква неправомерна намеса в процеса по вземане на решение по дадено дело от страна на лица, които са външни за съдебния състав“.

Тълкуването направено от СЕС относно понятието „независим съд“, на което се позовават касаторите, е свързано с конкретно посочени хипотези, обусловени от различни факти, които обуславят преценка за относимостта им към настоящия спор. Цитираната практика е безпротиворечива в тълкуването си, че е възложено на националните юрисдикции да извършват преценка относно наличието на някаква зависимост при конкретно посочени данни. В касационната жалба, като основание за „зависимост“ е посочено обстоятелството, че съдия Каназирева е била депутат и областен управител, с мандат на ПП ГЕРБ. Съгласно чл.195, ал.1, т.1-7 от ЗСВ за магистратите е налице забрана за участие в политически партии, но тази несъвместимост се прилага за периода след встъпването им в длъжност. Липсва законово ограничение за лица, които са участвали в политическия живот на страната да кандидатстват в обявени конкурси за назначаване в органите на съдебната власт. / вж. чл.162, т.1- т.6, във връзка с чл.164, ал.1 до ал.10 ЗСВ/.

Следва да се отбележи, че твърденията за предходните професионални ангажименти на съдията докладчик са публично известни, но за да бъдат поддържани като основание за отмяна на решението по чл.209, т.1 от АПК, е необходимо да бъде посочено как това се е отразило при постановяването му. Твърдението, че част от ВСС, който е назначил съдия Каназирева е избран по време на третото правителство на ПП ГЕРБ е хипотетично и по никакъв начин не е свързано с разрешаването на спора между „Грийн лайф“ ЕООД и М. М. Г. от една страна, и НАП и ВАС от друга, който има за предмет обезщетение на вреди по чл.2в ЗОДОВ.

Следва да бъде посочено, че за да бъдат отстранени тези „съмнения“ още преди постановяването на съдебното решение, касаторът е разполагал с възможност да поиска отвод по реда на чл.22 ГПК на съдебния състав. Твърденията на нелегитимност на съдебния състав и съмнението в неговата безпристрастност се изтъкват едва в касационната жалба, като по този начин се навеждат аргументи за отмяна извън основния спорен между страните въпрос в производството по обезщетение.

По изложените по-горе съображения настоящият състав намира, че съдебното решение е валиден съдебен акт постановен от компетентен съд, действащ в законен състав, в рамките на правораздавателната си власт, поради което не подлежи на отмяна на основание чл.209, ал.1 АПК.

Пред касационната инстанция със становище вх.№10480 от 14.04.2026 г, по делото е депозирано подробно мотивирано искане за отправяне на преюдициално запитване до Съдът на ЕС. В искането са формулирани следните въпроси:

А. Относно оплакванията за нищожност на първоинстанционното решение:

/1/Следвали член 19, параграф 1, втора алинея от ДЕС, във връзка с член 47от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че принципът на независимост на съдиите не допуска положение, при което кадровият орган на съдебната власт (Висш съдебен съвет), чиито членове са с изтекъл мандат, които не е подновен от Парламента, по силата на закон, продължава да упражнява правомощия си спрямо съдиите, прокурорите и следователите (по назначаване, повишаване, преместване и освобождаване от длъжност; периодични атестации, налагане на дисциплинарни наказания; определяне броя, назначаване и освобождаване на административните ръководители и т.н.), когато продължаването на дейността на този орган не почива на изрично правно основание в националното право, съдържащо ясни и точни правила и когато не е гарантирано, че това продължаване е ограничено във времето? (Решение на СЕС (първи състав) от 30 април 2025 г. по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23 (Инспекторат към Висшия съдебен съвет), т. 87-97; Решение от 2 март 2021 г., А.В. и др. (Назначаване на съдии във Върховния съд — Жалби), С-824/18, т. 117; Решение от 19 ноември 2019 г., А. К. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), С-585/18, С-624/18 и С-625/18, т. 124).

/2/ Следва ли понятието „съд, предварително създаден със закон ", по смисъла на член 47, параграф 2 от Хартата, във връзка с член 19, параграф 1, втора алинея от ДЕС, да се тълкува в смисъл, че не допуска хипотеза, при която национален съдия е назначен като такъв от кадрови орган на съдебната власт с изтекъл мандат, като продължаването на изпълнението на функциите му не е уредено с ясни и точни правни норми? (Решение от 26 март 2020 е, Review Simpson и HG/Съвет и Комисия (С-542/18 RX-II и С-543/18 RX- II), т. 73-75; Решение от 6 октомври 2021 г., W.Z. (Колегия за извънреден контрол и публични въпроси на Върховния съд — Назначаване), С-487/19, т. 102)

/3/ От значение ли е за отговора на втория въпрос, обстоятелството, че назначаващият орган (с изтекъл мандат) освен това запазва пълен контрол върху кариерното развитие и дисциплинарната отговорност на назначения от него съдия, включително правомощия да го понижи, премести или освободи от длъжност, без националното право да предвижда ограничения върху упражняването на тези правомощия, при което назначенията съдия се намира в структурна и продължаваща зависимост от органа с изтекъл мандат? (Решение от 30 април 2025 е, С-313/23, С-316/23, С-332/23, т. 87-89, 93-95; Решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., С-554/21, С-622/21 и С- 727/21, т. 53-54; Решение от 14 ноември 2024 е, S., С-197/23, т. 62)

/4/ От значение ли е за отговора на втория въпрос обстоятелството, че назначаващият орган (кадровият орган на съдебната власт с изтекъл мандат) функционира с редуциран състав, в които членовете, избрани от Парламента, и членовете по право формират трайно мнозинство над членовете, избрани от съдиите, респ. следва ли националният съд, при обща преценка на обстоятелствата около назначаването на първоинстанционен съдия, в контекста на оплакване за нищожност на неговия акт, да вземе предвид следните фактори, самостоятелно или кумулативно: (i) констатирана от международни органи зависимост на назначаващия орган от изпълнителната и законодателната власт; (ii) структурна невъзможност за ефективен независим контрол върху главния прокурор, чиито йерархичен авторитет засяга функционирането на самия назначаващ орган; (iii) пълна липса в националното право на процесуален механизъм, позволяващ на правните субекти да оспорят назначаването на съдии, осъществено от орган с изтекъл мандат, на основание нарушаване на изискванията за независимост, поради което оплакването относно законосъобразността на съдебния състав може да бъде повдигнато единствено в рамките на висящо производство и (iv) пряка институционална зависимост на конкретния съдия от ответника по делото, произтичаща от това, че постановените от него решения подлежат на инстанционен контрол от същия ответник, а председателят на последния е член по право на кадровия орган, разполагащ с правомощия за повишаване, преместване, командироване и дисциплинарно наказване на сезирания съдия? (С-824/18, А.В. и др., т. 131-142; С-585/18, С-624/18, С-625/18, А.К. и др., т. 134, 140-152; С- 521/21, Rzecznik Praw Obywatelskich, т. 73,91; Astradsson срещу Исландия, GC, § 220-252, Hann-Invest, С-554/21, С-622/21 и С-727/21, т. 54; D.K., С-647/21 и С-648/21, т. 68, 75; С-272/19, Land Hessen, т. 54-57)

/5/ Следва ли член 19, параграф 1, втора алинея от ДЕС и член 47 от Хартата, тълкуван във връзка с член 6 от Конвенцията, така, както е приложен в решението на Голямата камара на ЕСПЧ по дело Gudmundur Andri Astradsson срещу Исландия (1 декември 2020 г.), да се тълкуват в смисъл, че изискването за обективна безпристрастност и независимост на съда е нарушено, когато кумулативно са налице следните обстоятелства: (i) назначаващият кадрови орган е с изтекъл мандат и с нарушена конституционна структура, прикоято членовете от парламентарната квота формират трайно мнозинство над избраните от съдии; (ii) назначеният съдия е осъществявал активна политическа кариера в рамките на политическата сила, доминирала Парламента при избора на настоящия състав на кадровия орган: (iii) конкретният спор, по който съдията се произнася, е насочен срещу орган, чийто ръководител е член по право на кадровия орган и разполага с правомощия да командирова и да инициира кариерни и дисциплинарни решения спрямо сезирания съдия; и (iv) националното право не предвижда ефективен механизъм за оспорване на назначаването? (С-824/18, А.В. и др., т. 131-132; С-585/18, А.К. и др., т. 134, 152; Hann-Invest, С-554/21, С-622/21 и С-727/21, т. 53-59; С-521/21, Rzecznik Praw Obywatelskich, т. 73, 91; Land Hessen, C-272/19, т. 54—59; Astradsson срещу Исландия, GC, § 220-252)

/6/ Следва ли изискването за изключване на косвено влияние върху съдебните състави, формулирано в решения Hann-Invest и др. (С-554 21, С-622/21 и С- 72 7 21, т. 53-54) uS. (Изменение на съдебния състав) (С-197/23, т. 62), да се тълкува в смисъл, че е налице структурен риск от косвено влияние, когато: (i) назначаващият орган е с изтекъл мандат, чието продължаване зависи от парламентарното мнозинство; (ii) същият орган запазва правомощия за дисциплиниране, понижаване и освобождаване от длъжност на назначения от него съдия; и (iii) националното право не предвижда механизъм, ограничаващ тези правомощия след изтичане на мандата — така че съдията се намира в постоянна и структурна зависимост от орган с нелегитимирано продължено функциониране?

/7/ Следва ли член 19, параграф 1, втора алинея от ДЕС, тълкуван в светлината на решението от 24 март 2026 г. по дело С-521/21, Rzecznik Praw Obywatelskich, да се разбира в смисъл, че националното право трябва да предоставя на страните в производството ефективен механизъм за съдебна проверка на законосъобразността на назначаването на съдия в рамките на висящо производство - включително когато нередовността на назначаването произтича от структурни дефекти на назначаващия орган? (Rzecznik Praw Obywatelskich, С-521/21, т. 73 и сл.; W.Z., С-487/19, т. 102-130)

/8/ Следвали Решение от 30 април 2025 г. по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23 (Инспекторат към Висшия съдебен съвет), с което е прието, че принципът на независимост на съдиите не допуска продължаване на дейността на членовете на орган с изтекъл мандат, разполагащ с правомощия да проверява дейността на магистратите и да предлага образуването на дисциплинарни производства срещу тях, да се тълкува в смисъл, че същият принцип се прилага, a fortiori, към кадровия орган на съдебната власт, когато последният не само контролира и предлага дисциплинарни производства, но и непосредствено назначава, повишава, понижава и освобождава от длъжност съдиите — правомощия, упражняващи по-съществено и пряко влияние върху професионалната съдба на магистратите? (вж. С-313/23, т. 87 -97; А.В. и др., С-824/18, т. 117; А.К. и др., С-585/18, С-624/18 и С-625/18, т. 124)

Б. Относно правото на данъчен кредит

/1/ Практиката на Съда на Европейския съюз, свързана с тълкуването на член 63, чл. 167, член 168 и член 178 от Директива 2006/112, разглеждаща доставки на услуги и на стоки, приложима ли е в еднаква степен за всички видове доставки или напр. правните стандарти в решенията, засягащи доставки на услуги са неотносими към казуси с доставка на стоки? По- специално, в контекста на производство за обезщетение на вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, в което ищецът се позовава на Решение от 21 юни 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 „Mahageben iftHemzeti Ado- es Vdmhivatal Del-dundntuli Regional is Add Foigazgatdsaga; Peter Ddvid/Nemzeti Ado- es Vdmhivatal Eszak-alfoldi Regional is Add Foigazgatdsaga“, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз, бр. С250/5 от 18.8.2012 г.; Решение от 6 септември 2012 г. по дело С-324/11 - Gabor Toth, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз, бр. С331, 2 7/10/2012, стр.9-10; Решение от 6 декември 2012 г. по дело С-285/11 „ Боник " ЕООД, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз, бр. С26/Ю от 26.01.2013 г.; Решение от 31 януари 2013 г. по дело С-642 11 „Стройтранс“ ЕООД, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз бр.С86/П от 23.03-2013 г., Решение от 31 януари 2013 г. по дело С-643/П - „ЛВК-56“ ООД, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз бр. С86/11 от 23.03.2013 г.; Решение от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12 - „Евита-К" ЕООД, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз бр. С260/1J от 07.09.2013 г.; Решение от 13 май 2013 г. по дело С-18/13 — „Макс Пен" ЕООД, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз бр. С93, 29/03/2014, стр.16-17; Решение от 15 юли 2015 г. по дело С-123 14 - „Италес“ ООД, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз бр. С320 от 28.09.2015 г. и Решение от 15 юли 2015 г. по дело С-159/14 - „Коеча- Н“ ЕООД, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз бр. С 320 от 28.09.2015 г., допустимо ли е съдът, разглеждащ спора по същество, да откаже да приложи тълкуването на норми и принципи от правото на ЕС, направено от СЕС по тези дела, тъй като те не засягат изпълнението на услуги с веществен характер, изискващи престиране на труд и влагане на материали, за които е необходимо да се представят „надеждни доказателства “?

/2/ Следва ли да се приеме, че властите „възлагат на данъчнозадълженото лице да извършва комплексни и задълбочени проверки по отношение на своя съдоговорител“, по смисъла на практиката на СЕС, когато отказват да признаят възникването на право на данъчен кредит, поради недоказаност на доставка (като ревизиращите органи не твърдят, че е налице измама или злоупотреба, но това е заявено в мотивите на съдебното решение, с което приключва правния спор, без този въпрос да е бил разглеждан в съдебното производство), ако изискват от него да разполага със счетоводни и управленски документи на своите преки доставчици, за които да може да установи, че са били включени в счетоводствата на тези доставчици?

/3/ Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства за твърденията си за реалност/нереалност на доставката? По-специално, необходимо ли е данъчнозадълженото лице да притежава други документи, освен фактура по чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, която е осчетоводил редовно, за да възникне за него право на данъчен кредит, за чието наличие и редовно осчетоводяване той носи доказателствена тежест? Съответно оспорването на т.нар. „реалност" на доставката равносилно ли е на оспорване на наличието на предпоставките за възникване на данъчен кредит лицето да е данъчнозадължено лице за ДДС (вж.чл.168), стоките/услугите, които е получило, да се използват за последваща облагаема доставка, извършена от данъчнозадълженото лице (вж.чл.168), стоките/услугите, които е получило, да са доставени от друго данъчнозадължено лице (вж.чл.168), да притежава фактура (вж.чл.1"8) и ДДС по доставката на стоките/услугите, да е станал „изискуем“, по смисъла на чл.63 от Директива 2006/112/E0, т.е. стоките/услугите са доставени или представлява по същество твърдение на властите, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата на доставките? В този смисъл изискването за „липса на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект по веригата“ самостоятелна и отделна предпоставка ли е от изискването „ доставката на стои и услуги да е реално осъществена“ или става въпрос за едно и също изискване, различно от изискването данъчнозадълженото лице да притежава фактура и да я е осчетоводило?

/4/ Може ли да се разглежда като измама фактът, че издателят на една фактура е прибягнал, въпреки че сам има потенциал да извърши услугите, към подизпълнители, чиято дейност е свързана с нискоквалифициран труд, необходим за извършване на строително-монтажни дейности, някои от които не могат да удостоверят, че са разполагали с кадрови и материални ресурси, а други не са изпълнили свои нормативни задължения? (виж Определение от 03.09.2020 г. по дело С-611/19, т.42)

/5/ Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства, че данъчнозадълженото лице е действало добросъвестно, респ. недобросъвестно т.е., че не е знаело или не е могло да знае, респ., че е знаело или не е могло да не знае, че участва в данъчна измама?

/6/ Ако изискването да се докаже „реалност“ на доставката тежи върху данъчнозадълженото лице и е самостоятелно изискване, за да възникне право на данъчен кредит, допустимо ли е да бъде отказано право на данъчен кредит тъй като:

/а/ Преки доставчици на данъчнозадълженото лице не са били открити на предоставените адреси, респ. не са представили своите копия на актове за приети строително .монтажни работи, договори, приемо-предавателни протоколи и др., респ. са ги предоставили едва след изготвяне на ревизионния акт

/б/ Документи за сключени граждански договори между пряк доставчик и физически лица - негови работници, не съответствали с данните в системата на Националната агенция за приходите.

/в/ Данъчно-задълженото лице не представя доказателства, че представените от него на ревизиращите органи документи, изхождащи от преките доставчици, са били част от търговската и счетоводната документация на тези доставчици.

/г/ Преките доставчици не са представили доказателства за „потенциална възможност да осъществят доставката“, защото не са подали справки за изплатени доходи на лица, не са подаваш данни като осигурители, служителите им не са подали годишни данъчни декларации, не са представили документи за покупка на материали, нито за разпочагаема техника и оборудване.

/д/ Преките доставчици не са изпълниш свои нормативни задължения за подаване на данъчни декларации и финансови отчети.

В. Относно пропуснатите ползи

/1/ Принципът за ефективността, член 47 от Хартата и принципът за отговорността на държавите членки за вреди, налагат ли на държавите членки задължение да приложат към исковете за обезщетение на вреди от нарушение на правото на Европейския съд процесуални правила, които „не правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза“?

/2/ Принципът за ефективността, член 47 от Хартата и принципът за отговорността на държавите членки за вреди, допускат ли в съдебен спор за отговорност на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, да бъде приложено задължително за националния съд тълкувателно решение на Върховния касационен съд, според което не следва да се присъждат пропуснати ползи, като се отчита обичайното (закономерното) икономическо развитие („нормалния ход на нещата“) на търговско дружество, което не е могло да се реализира заради увреждащия акт на държавен орган, при положение, че това търговско дружество е положило грижата на добър стопанин за дейността си, тъй като такова развитие би представлява само „възможност за увеличение на имуществото “?

/3/ Ако отговорът на втория въпрос е отрицателен, длъжен ли е националният съд да остави без приложение задължителното за него, съгласно националното право, тълкувателно решение?

Касационната инстанция, пред която е направено искане за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267, първи параграф, буква "а" и „б“ от ДФЕС и чл. 629 ГПК до Съда на Европейския съюз, като инстанция чиито решения са окончателни, при произнасянето си следва да прецени наличието на следните предпоставки:

Дали искането да е свързано с тълкуване на разпоредба от правото на ЕС; дали тази разпоредба е пряко или поне косвено приложима към спора разглеждан пред националния съд; дали искането се основава на правната и фактическа обстановка по спора пред този съд и дали искането е от значение или е необходимо за правилното решаване на делото. Дължимата преценка за наличието на предпоставките, при които следва да се отправи запитване и изключенията, допускащи постановяване на отказ по искането, е необходимо да се извърши въз основа на съдържанието на поставените въпроси и установените факти по делото. В този смисъл следва да се съобрази т.33 от решение на СЕС по дело С-561/19 според което се посочва, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, би могла да бъде освободена от това задължение /да отправи запитване /, само ако установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда, или че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение.

При съобразяване на горното и с оглед съдържанието на въпросите формулирани в искането, настоящият състав на касационната инстанция намира следното:

Въпросите от първата част на искането „А. Относно оплакванията за нищожност на първоинстанционното решение“ са поставени във връзка с подробно развитата в касационната жалба теза, относно компетентността на ВСС при изтекъл мандат да назначава магистрати и съмненията които това поражда относно понятието „съд предварително назначен със закон“, липсата на законодателна уредба за преодоляване на ситуации свързани с изтичане мандата на държавни органи. Макар и подробно обосновани са свързани с правните стандарти от практиката на СЕС и ЕСПЧ за „законност“ и „независимост“ на съда, като се излагат мотиви които касаят общото състояние на съдебната система и натрупани проблеми, които не са предмет на настоящия правен спор няма да помогнат за разрешаването му. Аргументите изложени в подкрепа на искането за отправяне на преюдициално запитване по никакъв начин не са свързани с отговор на въпроси относими към съюзна правна норма значима за спора свързан с обезщетението на вреди претърпени от нарушаване правото на ЕС. Преценката за необходимостта от преюдициално запитване е свързана с прякото значение на тълкуването на съюзното право при решаването на конкретен правен спор. С формулираните въпроси не се иска тълкуване на разпоредбите на правото на ЕС, а искане СЕС да отговори на правни въпроси, съобразно конкретните твърдения на касатора относно обстоятелства във връзка със спора по делото, което е недопустимо. Не е посочена и конкретна национална норма, чието тълкуване се иска връзка с поставените въпроси.

Въпросите от втората група „Б. Относно правото на данъчен кредит“ и от третата група „В. Относно пропуснатите ползи“ също не обосновават необходимост отправяне на преюдициално запитване. Видно от мотивите за отправяне на питането и цитираната от касаторите изобилна практика на СЕС е, че Съдът многократно е давал указания за тълкуването на разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО относно възникването на правото на данъчно събитие и изискуемостта на данъка – чл.63; възникването и обхвата на правото на данъчен кредит /чл.167 и чл.168/ и условията за упражняване правото на приспадане /чл.178/. Ясно и безпротиворечиво въз основа на тази практика е прието, че основната положителна предпоставка за признаване правото на данъчен кредит е наличие на реално извършени облагаеми доставки, а установяването на тяхното извършване е в тежест на данъчно задълженото лице. Формулираните в питането въпроси са свързани с факти, които е следвало бъдат доказани в хода на ревизионното производство и пред съда при обжалването на ревизионния акт. Поставените в група две и три от преюдицалното питане въпроси касаят конкретни факти свързани с доказването и преценката на доказателствата, които се извършват по националните правила на държавата членка. Формулираните въпроси целят тълкуване на конкретни доказателства по делото, които са свързани с твърденията за неправилност на касационното решение.

В решение по дело С-3/16, Съдът на ЕС приема, че посочените в трета алинея от чл. 267 ДФЕС юрисдикции имат също право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат с решение. Според СЕС тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на съюзното право, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, а той е такъв, когато отговорът му, независимо от това какъв е, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора по делото. Основанието на преюдициалното запитване не е във формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а в необходимостта му за действително решаване на даден правен спор.

Всичко изложено до тук налага извода, че искането за отправяне на преюдициално запитване по така формулираните въпроси е неоснователно.

Относно твърденията на касатора за наличие на основания по чл.209, т.3 АПК за неправилност на съдебното решение.

Предявената искова претенция пред АС гр.Пловдив е с правно основание чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ и се заявява искане да бъдат репарирани вредите претърпени от „Грийн лайф“ ЕООД и М. М. Г. в следствие на издаден ревизионен акт № Р-16001615003797-091-001/16.12.2015 г. от органи по приходите при ТД на НАП в нарушение на правото на ЕС, жалбата срещу който в последствие е била отхвърлена от ВАС, с окончателен съдебен акт. Исковете се основават на допуснати нарушения в резултат на административна дейност и в резултат на правораздавателната дейност на правото на ЕС.

Държавата, като член на ЕС е обвързана от Договорите на които той се основава - ДЕС и ДФЕС, да обезщети вредите настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й произтичащи от тези договори. По силата на предвидения в чл.4, §3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество, държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза. Според тълкуването на СЕС, направено за първи път с постановените решения по дело С-6/90 и С-9/90 е прието, че „принципът за отговорността на държавата за причинените от нея вреди на частноправните субекти, в следствие на нарушения на общонстното право е присъщ на системата на Договорите.“ В последващата си практика Съдът не е отстъпил от това разбиране. /вж. С-46/93; С-48/93; С-420/11/

Материалноправните предпоставки за възникване на отговорността по чл.2в ЗОДОВ са установени с практиката на СЕС и за да бъде ангажирана отговорността на държавата следва да са налице в условията на кумулативност:

1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти;

2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и

3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Така са определени и първоинстанционното решение.

В производството по установяване на вредите се прилагат процесуалните правила установени в съответната държава членка. Пред компетентния национален съд следва да бъде установено основанието за претендираните вреди, причинно следствената връзка и техният размер. В касационната жалба се твърди, че въпреки събраните по делото доказателства съдът ги е пренебрегнал при постановяване на съдебното решение. Нещо повече, в нарушение на процесуалните правила не е уважил направеното искане за изслушване на нова икономическа експертиза и е поставил необосновано високи стандарти относно изкисванията за доказване на пропуснатите ползи.

Обратно на тези твърдения при извършената проверка на съдебното решение се установява, че първоинстанционният съд е издирил относимите към предмета на спора факти, посочил ги е ясно и точно, въз основа на доказателствата които ги установяват и е формирал правилни изводи по приложението на материалния закон, които се споделят от настоящата касационна инстанция.

Допуснатото нарушение на правото на ЕС на което се позовават ищците е на разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО и не е спорно, че с тях се предоставят права на частноправните субекти. Тези разпоредби са точно транспонирани в ЗДДС и имат идентично съдържание относно възникването на данъчно събитие и изискуемостта на данъка; възникването и обхвата на правото на данъчен кредит и условията за приспадането му. Правилно е съобразено от АС гр.Пловдив, че цитираните норми и гарантираните от тях права са относими само за първия ищец „Грийн лайф“ ЕООД, тъй като за управителя на дружеството, в качеството му на физическо лице те не могат да породят правно действие и тяхното нарушаване не може да го засегне неблагоприятно.

В решение №15324 от 15.12.2017 г. постановено по адм.д.№4898/2017 г. по описа на ВАС, с което се твърди да са допуснати нарушения на правото на СЕС, касационният състав подробно е изложил мотиви защо не приема представените доказателства като такива, които установяват реално извършени от доставчиците СМР. Изрично в съдебния акт е посочено, че съвкупният анализ на доказателствата представени от ревизираното лице, чиято е била доказателствената тежест: „установява префактуриране на услугите, които реално са осъществени за „Енерджи ефект“ЕООД и „Импулс“ АД от страна на "Грийн лайф"ЕООД, без ползване на подизпълнители, като последните не фигурират в нито един от основните документи, свързани със строителни дейности на посочените обекти“. С други думи категорично е отречено наличието на реални доставки по които да бъде признато право на данъчен кредит. СМР-тата не са извършени от лицата издатели на фактурите. Това е основанието на което е отказано правото на данъчен кредит. Решаващият състав на касационната инстанция е разгледал представените доказателства в хода на съдебното производство и ги е съпоставил със заключенията на изслушаните експертизи – СИЕ и СТЕ, като е посочил, че няма данни представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства да изхождат от доставчиците, нито да са потвърдени от тях. Анализът на доказателствения материал по делото е наложил извод, че дружеството само по възлагане от „Енерджи ефект“ЕООД и „Импулс“ АД е извършило процесните СМР–та, от които претендира право на данъчен кредит. Правните и фактическите констатации на касационния съд са мотивирани с практиката на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, С-18/13. В изпълнение на задълженията вменени му с ЗДДС и Директива 2006/112/ЕО, съдът е изследвал реалността на доставките, а не кадровата и техническа обезпеченост на доставчиците, както и евентуалните съмнения за данъчна измама. В съдебното решение изобщо не са обсъждани въпросите за добросъвестност на ревизираното лице, нито с такова поведение е свързван издаденият ревизионен акт.

Необходимостта от установяването на реалното изпълнение на доставките е многократно подчертана и в практиката на СЕС. Така в решението по дело С-643/11 е посочено, че „правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка“. Това разбиране е възприето и в решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, в което СЕС изрично обвързва правото на приспадане с необходимостта от установяване, че доставката е действително извършена.

Тълкуването на принципите на данъчен неутралитет, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания, налагат същите изводи съдържащи се в мотивите на решение по дело С-642/11: „Принципите на данъчен неутралитет, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение че липсва действително извършена облагаема сделка“. Именно в съответствие с посочената практика на СЕС, решаващият състав на ВАС подробно е изследвал въпроса за действителното изпълнение на спорните доставки. Съобразил се е с изискването по т.37 на СЕС по дело С-78/12, според което „националната юрисдикция, в съответствие с националните правила на доказване, следва да извърши цялостна проверка на фактите, за да прецени налице ли са основания за признаване на претендираното право на приспадане“.

Правилен е и изводът на административния съд, че в разглеждания случай ответникът НАП, също не е осъществил твърдяното съществено нарушение на норми от правото на ЕС. Ревизиращите органи, а в последствие и данъчният директор, са формирали извод, че „Грийн лайф“ ЕООД не се е справило с доказателствената тежест да установи реалното изпълнение на процесните доставки, поради което е и постановен отказ на претендираното право на данъчен кредит. Подходът им е в съответствие с цитираната вече практика на СЕС по тълкуването на Директивата за ДДС. Изрично в т. 33 от решение по дело С-154/20 СЕС приема: „данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчно задълженото лице. От друга страна, именно данъчно задълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчно задължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане.

Необосновано, в подкрепа на защитната си теза касаторът поддържа, че отказът да му бъде признато право на данъчен кредит е мотивиран в ревизионния акт, а в последствие и в решението на ВАС, с липсата на кадрова и техническа обезпеченост у доставчиците. Освен това му се възлага доказателствена тежест, която надхвърля възможността на получателя по доставката. От мотивите на ревизионния акт, решението на Директор на дирекция ОДОП гр.Пловдив и на постановеното решение е видно, че липсата на кадрова и техническа обезпеченост не е от решаващи значение при разрешаване на въпроса относно признаването на право на данъчен кредит. Цитираната изобилна практика в този смисъл е неприложима към разгледания правен спор, тъй като не това е основанието да бъде издаден процесния ревизионен акт. Неотносима е практиката на СЕС, която касае участието на данъчно задълженото лице в измама. В хода на цялото производство пред органите по приходите във връзка с установяване на задълженията на дружеството не са навеждани твърдения за участие в данъчна измама. Такива обстоятелства не са обсъждани и в съдебното решение на касационната инстанция по проверка законосъобразността на ревизионния акт.

Мотивите на първоинстанционния съд относно „силата на пресъдено нещо“ не са в противоречие с решенията на ВКС постановени по гр.д.№1370/2024 и гр.д.№4521/2022 ВКС и не отричат възможността да бъде ангажирана отговорност на държавата при наличие на постановено окончателно решение от съд. Административният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо, с оглед твърденията на ищеца относно наличието на доказателства за реалност на доставките и позоваването на тях, в производството по обезщетение. При постановяване на процесния съдебен акт е съобразено, че предмет на разглеждане в производството по обезщетение са настъпили вреди от нарушение на правото на ЕС, а не законосъобразността на ревизионния акт. Обоснован е направеният извод, че Националната агенция за приходите и Върховният административен съд не са допуснали нарушение на правото на ЕС, като са изследвали основната, положителна предпоставка за признаване правото на данъчен кредит – наличие на реално извършени облагаеми доставки /чл. 14, §1, чл. 63 и чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО/, които именно са били спорни. Разбира се, в тази връзка е изследвано поведението на доставчиците на ревизираното лице, но това по никакъв начин не представлява прекомерно изкискване за доказване или неправомерно позоваване на обстоятелства, които нямат отношение към признаване правото на данъчен кредит. Преценката за това дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки в решение по дело С-446/04.

С оглед изложеното, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че ответниците в производството по обезщетение - НАП и ВАС, не са извършили съществено нарушение на правото на ЕС, което да е в явно противоречие с неговата обвързваща сила и да налага ангажиране отговорността им по предявените искове от „Грийн лайф“ ЕООД и М. М. Г. с правно основание чл.2в, ал1, т.1 от ЗОДОВ.

Административен съд гр.Пловдив, макар да е изложил мотиви за липсата на извършено от двамата ответници съществено нарушение на правото на ЕС и е констатирал липсата на една от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността на ВАС и НАП, е изложил мотиви по отношение на наличието на причинно-следствената връзка и размера на претендираните вреди. В тази връзка, при касационното обжалване са наведени подробни твърдения за неправилност на решението и в тези му части.

При констатираната липса на нарушение на съюзна норма, няма основание да се търси причинна връзка между нарушението и твърдяната вреда, както и да се обсъжда размерът на причинените имуществени вреди, в това число пропуснати ползи и неимуществените вреди. Поради тази причина, в настоящото решение не е необходимо да бъдат обсъждани подробните съображения изложени в касационната жалба за неправилна преценка на събраните доказателства относно причинно-следствената връзка и размерът на вредите, както и твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения при събирането на доказателства относно настъпването на вредите и определянето на техния размер.

В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е дал ясен и пълен отговор на важните и съществени въпроси за поставения за разглеждане правен спор. Не е налице твърдяната от касаторите „липса на мотиви“, напротив съдът е изложил своите изводи по отношение на причинно-следствената връзка и претендирания размер на имуществените и неимуществени вреди от дружеството и неговия управител, макар да не е бил длъжен да го направи, поради липса на една от кумулативните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата. За пълнота, е необходимо да се посочи само, че събраните в хода на процеса доказателства не обосновават необходимия извод за наличието на останалите две предпоставки, определящи възникването на отговорността на ответниците.

С оглед посоченото неоснователно е и твърдението в жалбата, че съдебното решение е необосновано. Съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Фактическите установявания в обжалваното решение кореспондират на събрания доказателствен материал и са формирани след тяхната обстойна и правилна преценка на всички доказателства.

По изложените съображения, обжалваното решение като валидно и правилно постановено, следва да бъде оставено в сила.

С оглед мотивите изложени по-горе и направените изводи за неоснователност на исковите претенции за претърпени имуществени вреди от юридическото лице, е неоснователно направеното искане за спиране на настоящото производство до произнасяне с решение по тълк.дело №1/2023 г. на Общото събрание на ВКС и ВАС.

При този изход на спора е основателна претенцията на ответниците по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. На основание чл.10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Национална агенция за приходите (НАП) и на Върховен административен съд разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 230 евро за всеки ответник по отделно.

Мотивиран така, Върховен административен съд, състав на осмо отделение,