Определение № 413 от 09.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 2680/2013 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Образувано е по молба от 22.08.2014г. на М. Т. Д. и Д. И. Г., с искане за изменение на решение № 102/ 23.07.2014г. по т.д. № 2680/2013г. по описа на ВКС, I ТО, като се присъдят направените от молителите разноски за първоинстанционното производство в размер на 1020 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Поддържа се, че в договор № 3/ 1012 от 2012г. е отбелязано, че е внесена сума в размер на 1020 лева, поради което договорът съдържа изрично волеизявление на страните, че договореното адвокатско възнаграждение е заплатено и не е необходимо представяне на допълнителни доказателства за реално изплащане на сумата. Според молителя, тълкувателните решения, доколкото имат ограничено персонално действие и общозадължителен характер на правилото, съдържащо се в диспозитива на решението, притежават някои от белезите на правна норма и макар и непряко имат юридическо действие по отношение на правните субекти, но само занапред, като същите не могат да преуреждат предходни случаи със задна дата. Тълкувателните решения нямат обратно действие, тъй като не е налице правна норма, която да допуска това, като към датата на приключване на първоинстанционното производство не е съществувало изрично постановено изискване, което да задължава страните в съдебния процес да посочат начина, по който е изплатено възнаграждението. Въз основа на горното е направен извод, че не е било необходимо представяне на доказателства за извършено плащане на адвокатското възнаграждение в първоинсатнционното производство. Ответникът по молбата, В. К., не заявява становище по нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на молителя, приема следното: Молбата е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице в срока по чл.248, ал.1 ГПК, като разгледана по същество е неоснователна. С решение № 102/ 23.07.2014г. по т.д. № 2680/2013г. по описа на ВКС, I ТО, след отмяна на решение № 144 от 28.03.2013г. по в.гр.д. № 1032/2013г. на Окръжен съд - Стара Загора, са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от В. И. К., ЕГН [ЕГН], искове за установяване по отношение на М. Т. Д., ЕГН [ЕГН], и Т. Д. Ц., ЕГН [ЕГН], че те му дължат солидарно сумата от 20 000 лева по запис на заповед от 14.09.2007г. в качеството си на издател, съответно авалист, ведно със законна лихва върху главницата от датата на заявлението по чл.417, т.9 ГПК - 09.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението. В полза на М. Т. Д. са присъдени разноски в размер общо на 1500 лева, от които 370 лева – държавна такса и 1130 лева адвокатско възнаграждение, заплатени за касационната инстанция; а на Т. Д. Ц. – разноски в размер общо на 1560 лева, от които 400 лева - заплатена държавна такса за въззивното производство, 30 лева - държавна такса и 1130 лева адвокатски хонорар, заплатени за касационната инстанция. Прието е, че договореното от касаторите за първата инстанция адвокатско възнаграждение, платимо по сметка, с оглед даденото в т.1 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС разрешение, не се дължи от насрещната страна, тъй като липсват доказателства за плащането му. Д. на молителите, че в договор за правна помощ № 3/ 1012 от 2012г. се съдържа изрично волеизявление на страните, че договореното адвокатско възнаграждение е заплатено, не намира опора в него, тъй като е невярно твърдението им за отбелязване в договора, че договорената сума от 1020 лева е внесена. В съдържанието на договора за правна помощ е посочено единствено, че договореното възнаграждение е в размер на 1020лв. с вкл. ДДС, платимо по сметка, съгласно издадена фактура, а не че сумата е внесена. Несъстоятелно е и становището, че касационният съд не е следвало да приложи разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк.д. № 6 / 2012г. на ОСГТК на ВКС, при определяне от ВКС на отговорността за разноските за всички инстанции при постановяване на решението по чл.290 ГПК. Тълкувателните решения не са правни норми, а тълкувателни актове на ВКС, издадени в изпълнение на правомощията му за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, с които се дава юридически задължително за органите на съдебната власт тълкуване на закона, и съставът на ВКС е задължен да се съобрази с него при разрешаване на висящия пред него правен спор. В посоченото тълкувателно решение е дадено тълкуване на разпоредбата на чл.78 ГПК за ангажиране на отговорността за разноските само при доказано действително заплатено от страната възнаграждение за един адвокат, което тълкуване е задължително за състава на ВКС към момента на постановяване на решението по чл.290 ГПК. С оглед горното, молбата по чл.248, ал.1 ГПК се явява неоснователна и следва да се остави без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд