Определение № 1591 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 239/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Б. М., чрез адв. Ц. И., срещу определение № 344 от 13.10.2022 г. по в. т. д. № 388/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което са оставени без уважение подадените от жалбоподателя молба с вх. № 3277/27.06.2022 г. и молба с вх. № 3279/27.06.2022 г. за изменение на постановеното по делото въззивно решение. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че в проведеното пред втората инстанция последно открито съдебно заседание е депозиран списък с разноски, като са ангажирани и доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение от Н. М. за изготвяне на отговор на насрещна въззивна жалба, депозирана от третото лице помагач. Твърди се още, че в противоречие с императивната разпоредба на чл. 78, ал. 10 ГПК апелативният съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя за присъждане на разноски. Сочи се също така, че разноските за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от иска правилно са посочени в мотивите на съда като сума в размер на 1640 лева, но в диспозитива сумата е в размер на 1604.38 лева. Освен това апелативният съд не се бил произнесъл по искане за присъждане на сторени от Н. М. разноски за частна жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, както и по отношение на искането за редуциране на размера на присъденото във втората инстанция юрисконсултско възнаграждение. Искането е за отмяна на обжалваното определение. Ответниците не вземат становище по частната жалба в предоставения срок за отговор. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните. В атакуваното определение съдът е посочил, че е постъпила молба вх. № 3279/27.06.2022 г., подадена от адв. Ц. И., като пълномощник на ищеца Н. М., за присъждане по реда на чл. 248 ГПК, във връзка с чл. 78, ал. 10 ГПК на адвокатско възнаграждение, което да заплати третото лице помагач Ц. Н., в размер на сумата 580 лв., която доверителят ѝ е заплатил за изготвянето на отговор на насрещната въззивна жалба, подадена от третото лице помагач. Апелативният състав е констатирал също, че е постъпила молба вх. № 3277/27.06.2022 г., подадена от адв. Ц. И., като пълномощник на ищеца Н. М., с която моли съда за допълване на въззивното решение по реда на чл. 248 ГПК като осъди ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД да заплати на доверителя ѝ сумата от още 565,40 лв. разноски за държавна такса, заедно с 5 лв. държавна такса за издаване на изпълнителен лист, вместо както било посочено в съдебния акт да бъдат преведени по сметка на Великотърновския апелативен съд. С последната молба се искало също да бъде осъдено „Застрахователна компания Лев Инс“ АД да заплати по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение от още 510 лв. върху отхвърлената жалба на застрахователното дружество. Апелативният състав е установил, че на пълномощника на ищеца адв. Ц. И. с въззивното решение е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., което да ѝ бъде заплатено от ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, в рамките на дължимото по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за осъщественото от същата процесуално представителство. След тълкуване на разпоредбите на посочената Наредба №1/2004 г., съдът е приел, че определеното възнаграждение за процесуално представителство субсумира и възнаграждение за изготвянето на отговор по въззивна жалба, подадена от друга страна по делото, в случая отговор по въззивната жалба на третото лице помагач. Апелативният състав е стигнал до извода, че не се дължат отделни възнаграждения за изготвянето на въззивна жалба, за изготвянето на отговор на насрещна въззивна жалба и за процесуално представителство, а се определя едно глобално възнаграждение за процесуалното представителство, което включва и другите извършени от процесуалния представител действия в съответната съдебна инстанция. Съдът е намерил за недължими и останалите претендирани с молбите суми в полза на ищеца, тъй като дължимите възнаграждения на процесуалните представители на ищеца и на ответника, освен че са определени по съразмерност на уважените и отхвърлени претенции по заявените обжалваеми интереси с въззивните жалби, са и компенсирани. Въззивната инстанция е посочила също, че в полза на ищеца е присъдена и платената от него държавна такса, внесена по подадената от него въззивна жалба, съобразно представения от него списък по чл. 80 ГПК. При тези съображения апелативният състав е обобщил, че в мотивите на въззивното решение са съобразени всички направени от страните разноски, които подлежат на присъждане и подробно са обяснени извършените аритметични действия, които са правилни и не е необходимо да бъдат коригирани по искания в молбите начин. Предвид изложеното, въззивният съд е намерил молбите за неоснователни и е оставил без уважение същите. Обжалваното определение е правилно. Доводите на жалбоподателя, че апелативният състав в противоречие на императивната разпоредба на чл. 78, ал. 10 ГПК, е оставил без уважение искането му за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за отговор на насрещна въззивна жалба, са неоснователни. В практиката на ВКС трайно е установено разбирането, че за процесуалното представителство, защита и съдействие по граждански дела с определен материален интерес, минималните размери на адвокатските възнаграждения се определят по реда на чл. 7 от Наредба № 1/2004 г. Разяснено е, че те са глобална сума, тоест общо дължима за всички действия, извършени от адвокатския пълномощник пред съответната инстанция. Установено е още, че отделно възнаграждение за конкретно процесуално действие, каквото е изготвянето на отговор на въззивна жалба, не се дължи успоредно с това за процесуално представителство, като възприемането на обратната теза би противоречало на чл. 9, ал. 1 от същата Наредба, който намира приложение само, ако липсва процесуално представителство от адвокат, тъй като същото включва и процесуалното действие пред въззивната инстанция – изготвяне на отговор на въззивната жалба, което следва и от текста на самата разпоредба – „без процесуално представителство“. Доколкото с обжалваното определение е прието, че следва да се определи едно глобално възнаграждение за процесуалното представителство, което включва и другите извършени от процесуалния представител процесуални действия в съответната съдебна инстанция, то въззивният съд правилно е приел, че молбата е неоснователна и няма основание за изменение на решението в тази му част. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че в мотивите на въззивното решение размерът на сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение правилно е посочен като сума от 1640 лева, но в диспозитива на акта е отразена сумата от 1604,38 лева. Посоченият по-малък размер е вследствие на извършени от решаващия състав изчисления, съответни на уважените части от въззивните жалби. В действителност в постановеното по делото въззивно решение, съдът е установил, че направените от ищеца разноски във въззивната инстанция възлизат на 2340 лева /700 лева – платена държавна такса и 1640 лева – дължимо адвокатско възнаграждение/, но е отчел обстоятелството, че въззивната жалба на ищеца е уважена в размер на 68,57 %, тъй като същият е обжалвал отхвърления иск за 35 000 лева неимуществени вреди, от които въззивната инстанция присъжда още 20 000 лева. Съобразил е и това, че въззивната жалба на ответника за намаляване с 4 000 лева на обезщетението на неимуществени вреди е отхвърлена изцяло, след което е пресметнал, че уваженият обжалваем интерес на ищеца е 24 000 лева от претендирани 35 000 лева. При тези данни въззивният съд е присъдил на ищеца сумата от 1604, 38 лв. – 68.57 % от общо направени разноски в размер на 2340 лева. Настоящият състав намира за неоснователен и доводът на жалбоподателя, че в обжалваното определение съдът не се е произнесъл по искането му за присъждане на сторените разноски за внесена държавна такса и изготвяне на частна жалба срещу първоинстанционното определение, постановено в производство по чл. 248 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика, производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. Произнасянето на съда е по искане на страна за изменение на вече постановен акт, поради което нови разноски не са дължат, тъй като интересът в това производство не е самостоятелен като предмет на адвокатска защита, поради което не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса. С оглед на това присъждането на разноски в това производство би означавало добавянето на нови такива, към извършените в основното производство, без да са налице предпоставките за това. Ето защо и тези доводи на жалбоподателя се явяват неоснователни, доколкото разноски в производството по чл. 248 ГПК не се присъждат. Неоснователни са и доводите за депозирано искане с правно основание чл. 78, ал. 8 ГПК за редуциране размера на присъденото във въззивната инстанция юрисконсултско възнаграждение, по което липсвало произнасяне в обжалваното определение. В действителност апелативният състав не е обсъдил доводите за наличие на това основание за редуциране, но е обобщил, че в мотивите на въззивното решение са съобразени всички направени от страните разноски, които подлежат на присъждане и не е намерил за необходимо същите да бъдат коригирани. В случая не е и налице основание за редуциране на присъдения размер на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД. Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП размерът на дължимото възнаграждение за процесуално представителство, осъществено от юрисконсулт, се определя от съда в размерите, установени за съответния вид дело по Закона за правна помощ и Наредба за заплащане на правната помощ, като се съобразява видът и количеството на извършената от пълномощника дейност. Приложима в настоящия случай е разпоредбата на чл. 25, ал. 2 от Наредбата, във връзка с ал. 1, съгласно които за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв., а по дела с материален интерес над 10 000 лв., възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по ал. 1. Осъществените от процесуалния представител на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД процесуални действия, както и видът на извършената от него защита предпоставят определяне на юрисконсултско възнаграждение в средния размер на допустимия от Наредбата диапазон, който в случая не се явява прекомерен. В това производство разноски не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, III г. о.