Определение № 720 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2739/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.2 ГПК, вр. чл.248, ал.3 ГПК. Образувано по частна жалба от А. С. З. чрез пълномощник адв. И. И. Й. – Т., против Определение № 406 от 09.05.2023 г. по в.гр.д. № 448/2022 г. по описа на ОС - София. В частната си жалба жалбоподателката моли обжалваното въззивно определение да се отмени като неправилно и незаконосъобразно. Излага довод, че и на този етап на делото на нея се дължат разноски от противната страна, доколкото по касационна жалба е била уважена и делото е върнато за ново разглеждане на долната инстанция по причина неправилно заведен от ищците иск. Насрещните страни П. В. П. и Р. С. П., оспорват частната жалба с писмен отговор, подаден чрез пълномощника им адв.С. К.. Възразяват, че с въззивното решение е обезсилено пръвоинстанционното решение поради изпълнение от въззивния съд на служебното му задължение да следи за валидността и допустимостта на същото, без довод по въззивната жалба за такъв порок, поради което въззивният съд не е разгледал оплакванията по въззивната жалба за неправилност и не може да се счита, че въззивната жалба е била уважена. В допълнение възразяват, че искане за разноски не е правено с молба с вх.№ 887/31.01.2023 г., разноски не са правени, процесуално представителство въобще не било осъществявано в нито едно заседание по делото, липсвали списък по чл.80 ГПК и доказателства за сключен договор за правна помощ по в.гр.д.№ 448/2022 г. на СОС, и доказателства за заплащане на адв.възнаграждение, пред ВКС също не е представен списък по чл.80 ГПК. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС установи следното: С Решение по гр.д. № 4316/2021 г. по описа на ВКС, II г.о., е обезсилено въззивно решение № 260233 от 3.07.2021 г. по гр. д. № 315/2021 г. на ОС – София като постановено по нередовна искова молба за делба, и делото е върнато за разглеждане на друг състав на въззивния съд. В изпълнение на задължителните указания на ВКС, с ново въззивно решение по в.гр.д. № 448/2022 г. е обезсилено Решение № 260219 от 21.11.2020 г. по гр.д. № 819/2018 г. на РС – Костинброд поради неучастие в делбата на задължителен другар като съделител, и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. С молба вх.№ 2370/21.03.2023 г. А. З. чрез пълномощник адв.И. Й.-Т., е поискала допълване на въззивното решение с произнасяне по направените от нея разноски в касационното производство. С обжалваното Определение № 406 от 09.05.2023 г. по в.гр.д. № 448/2022 г. на ОС - София, молбата по чл. 248 ГПК е отхвърлена по съображения, че в случая съдът не е разрешил спора по същество-в който случай само може да разрешава въпросът за разноските, а е върнал делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, и последният следва да се произнесе по направените разноски в касационното производство при повторното му разглеждане според изхода на спора, като се е позовал на чл.294, ал.2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Цитираната разпоредба визира поначало два вида актове - такива по съществото на спора пред съответната инстанция и такива, които турят край на производството пред нея поради наличие на процесуални пречки и недопустимост на процеса. Това разбиране на законодателя, изяснено в последователната практика на ВКС по присъждане на разноски, има своето логично основание в това, че отговорността за разноски се определя съобразно крайния изход на спора между страните. Ако разноските са направени в отделно, макар и процесуално свързано с основното, производство, разноските по него се присъждат от съда /инстанцията/, пред който приключва основният материалноправен спор между страните или се прекратява производството като недопустимо. В първия случай съдът в съответната инстанция се произнася за разноските с решението по съществото на спора, а във втория - с определението, с което прекратява производството по спора. Тази законодателна постановка е възпроизведена и в разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК, съгласно която, когато след касационно обжалване ВКС връща делото за повторно разглеждане от въззивния съд, последният се произнася и по разноските, сторени пред касационната инстанция. Разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК съобразява обстоятелството, че с оглед неприключването на спора в касационна инстанция, възмездяването на разноски следва да бъде отложено до произнасяне по съществото му и с оглед изхода при новото разглеждане на делото във въззивна инстанция, тъй като възмездяването е функция от основателността, респ. неоснователността на претенцията. Съобразявайки развитието на производството и по аргумент от чл. 294, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че в случая с въззивното решение, чието допълване в частта за разноските е искано от А. З. с молбата чл. 248, ал. 1 ГПК с вх.№ 2370/21.03.2023 г., въззивният съд нито е разрешил основния материалноправен спор между страните, нито е прекратил производството по основния спор, поради което не е имал задължението да се произнесе по разноските пред касационната инстанция по аргумент от чл.294, ал.2 ГПК. По искането за разноски пред ВКС следва да се произнесе съдът, който ще разгледа спора по същество, или ще прекрати делото, ако има основание за това, а в случая, с оглед историята на движение на делото, това ще е РС - Костинброд, на който е изпратено делото с дадени указания за начина на продължаване на съдопроизводството. Поради съвпадане на становището на касационния съд с това на въззивния съд, обжалваното определение следва да се потвърди. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: