Определение № 265 от 15.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 1785/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния му представител юрисконсулт Б. В., срещу определение № 8 от 15.01.2013 г. на Софийски окръжен съд, постановено по ч. гр. д. № 24/2013 г. Със същото се отменя разпореждане за незабавно изпълнение от 30.03.2012 г. по ч. гр. д. № 84/2012 г. на Районен съд [населено място] и се обезсилва издадения изпълнителен лист въз основа на заповед № 49/30.03.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ. По съображения, изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на въззивното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (съдържащо се в частната жалба) са наведени доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК. Ответникът по частната жалба – В. Василева Л. от [населено място] е изразил становище за недопустимост на подадената частна жалба. Изложени са доводи и за неоснователността на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК, но е процесуално недопустима по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК на обжалване пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставя без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Извън посочените хипотези, въззивните определения могат да бъдат атакувани с частна жалба пред ВКС на основание чл. 274, ал. 2 ГПК само в случаите, когато са постановени за първи път от въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, каквото не е въззивното определение. Въззивното определение не е и от категорията на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като с него не се прегражда по-нататъшното развитие на делото, а само изпълнението на присъденото вземане по това дело. Освен това, с него се уреждат последици по повод изпълнението на паричното вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, а не се разрешава по същество материалноправния спор относно съществуването на вземането, с оглед на което не може да се приеме, че същото попада в хипотеза на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. В тази връзка съгласно действащата понастоящем практика на ВКС, определенията по чл. 419 са извън кръга на определенията по чл. 274, ал. 3 от ГПК и не подлежат на касационен контрол. В този смисъл са определение № 245/12.03.2010 г. на ВКС, І ТО, постановено по ч. т. д. № 148/2010 г.; определение № 512 от 24.06.2010 г. на ВКС, І ТО, постановено по ч. т. д. № 284/2010 г., определение № 404 от 08.06.2010 г. на ВКС, ІІ ТО, постановено по ч. т. д. № 444/2010 г., определение № 300 от 26.04.2010 г. на ВКС, ІІ ТО, постановено по ч. т. д. № 254/2010 г., определение № 422 от 18.06.2010 г. на ВКС, ІІ ТО, постановено по ч. т. д. № 406/2010 г. и определение № 204 от 11.03.2010 г. на ВКС, ІІ ТО, постановено по ч. т. д. № 19/2010 г. Поради обстоятелството, че с настоящото определение само се констатира, че обжалваният съдебен акт не подлежи на касационен контрол, а не се прегражда по-нататъшното развитие на делото, определението е окончателно и не подлежи на обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение