Определение № 1235 от 29.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 41/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. И. И. П., А. И. П., Д. И. П., малолетни, действащи чрез своята майка и законен представител Р. И. П., представлявани от адв. В. обжалват определение № 782 от 26.11.2024 г. по в.д. 165/24 г., по описа на САС, с което е оставено без уважение искането им с правно основание чл. 248 от ГПК за изменение на решението на въззивния съд в частта за разноските. Излагат съображения за неправилност на определението. Подробно мотивират защо не се следват разноски на дружеството, като считат, че поради заплащането им от трето за процеса лица не са сторени от страната разноски. Така не бил спазен чл. 78 от ГПК, съобразно тълкуването в Тълкувателно решение 6/12 г. на ОСГТК на ВКС. Сочат, че издадената от адв. К. фактура, както и договор между „Изола Парадайз“ ООД и адв. К. установявали разноски, направени от „Изола Парадайз“ ООД. Въпреки това в извлечението от банкова сметка платец бил „Изола П. Ястребец“ и посочено основание фактура 33/21.06.2024 г. Поради това липсвало реално извършване на разноските от страната в процеса. Излагат съображения, че част от разноските, представляващи адвокатско възнаграждение от 4 000 лв. не се дължат, тъй като се дължат 4 000 лв., които са приспаднат данъчен кредит от друг данъчен субект и не може да са за сметка на ответника. Тези 4 000 лв., представлявали дължимото ДДС съгласно издадената фактура, посочена по-горе. Освен това излагат подробни съображения за несъобразяване на заплатеното адвокатско възнаграждение с действителната правна и фактическа сложност по делото. Считат, че следва съдът да не прилага Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения по силата на тълкуването, изразено в решение С-438/22 г. на СЕС. Излагат подробни съображения за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Молят да се отмени определението и да не се присъждат 24 000 лв. разноски. В условията на евентуалност да бъдат намалени до 6 000 лв. и в условията на евентуалност да не се присъжда ДДС върху възнаграждението. Ответникът по частната жалба „Изола Парадайз“ ЕООД оспорва частната жалба. Счита, че разноските са реално извършени и не може да е от значение обстоятелството какви са отношенията на ответника с третото лице, което за сметка на ответника е заплатило разноски. Липсвало противоречие с ТР 6/12 г., достатъчно било доказването на реалното плащане. Относно ДДС счита, че е част от възнаграждението и се дължи при регистрация по ДДС на адвоката. Излага съображения, че не е прекомерно заплатеното адвокатско възнаграждение, с оглед отхвърляне на исковете. Претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар бил в по-голям размер. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е в срок, допустима, като подадена от легитимирано да обжалва определението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. Решението по делото е постановено на 09.08.2024 г. Съобщение е изпратено до въззивниците чрез адв. В. на 12.08.2024 г. Молбата е подадена в предвидения в чл. 248 от ГПК срок, на 28.08.2024 г. Следователно произнасянето на въззивния съд е допустимо. Искането за изменение на решението в частта за разноските, формулирано от въззивниците засяга присъдените разноски на въззиваемата страна в размер на 24 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по делото. За да остави без уважение искането за изменение на решението в частта за присъдените в полза на „Изола парадайз“ ООД разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, въззивният съд е приел, че ответникът е доказал, че е заплатил адвокатско възнаграждение, като без значение е, че трето лице е платец на същите. След като е оказана услуга, то и ДДС било дължимо. Прието е, че с оглед правната и фактическа сложност на делото, се дължи в посочения размер адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира, че изводите на въззивния съд са правилни. С оглед константната практика на ВКС по приложение на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, разходът, заплатен за адвокатско възнаграждение, при осъществяване на процесуално представителство, следва да се възмезди, при благоприятен изход на спора за страната. Относно заплащането на разхода, в случая адвокатско възнаграждение, от трето лице, за сметка на страната, в трайната си практика ВКС е посочил, че няма пречка това да бъде сторено и не означава, че на страната не се дължат разноски. По отношение дължимостта на ДДС, следва да се приеме, че същият се начислява върху възнаграждението и с оглед изплащането му представлява крайната стойност на възнаграждението, която се дължи от насрещната страна. Обстоятелството, че не е налице оборот от ДДС за страната, не изключва от дължимото възнаграждение стойността на ДДС. По отношение действието на решение С – 438/22 г. на СЕС, следва да се приеме, че Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се прилага. Със същото е посочено, че правна уредба, като уредбата съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ( понастоящем Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа), приета от Висшия адвокатски съвет, който се състои само от адвокати и която Наредба не е санкционирана с държавна санкция, определя минимални възнаграждения като сдружение на предприятия по смисъл на чл. 101 от ДФЕС, т. 44 от решение С-438/22 г. Съгласно чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, е налице забрана със споразумение да се накърнява конкуренцията. Посочената Наредба представлява такова хоризонтално споразумение за определяне на цени. Националната правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер, по-нисък от определения с наредбата, приета от съсловна организация, и от друга страна съдът не може да определя по-нисък размер от определения със същата наредба, е органичаваща конкуренцията, с оглед целта. Липсва възможност за позоваване на легитимни цели, които да са основание за приетата правна уредба. Следва да се приеме, че тази национална правна уредба е в противоречие с чл. 101 от ДФЕС, и следва да остане неприложена от съда. Въззивният съд е зачел договорната воля на страните, както и имплицитно е приел, че адвокатските възнаграждения, уговорени от насрещните страни, съответстват на правната и фактическа сложност в процеса. В този смисъл следва да се извърши преценка дали адвокатското възнаграждение е прекомерно, с оглед отправеното своевременно възражение (в открито съдебно заседание на 24.06.2024 г.), на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, от ищците. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед правната и фактическа сложност на процеса пред въззивния съд, отнасянето на спора в обжалваната част пред него, обуславят извод, че сумата от 24 000 лв., отнесена към отхвърлената част от исковете, с оглед предмета пред въззивния съд за разликата над 543 692,33 лв. до 1 284 926,75 лв. е съразмерна и не е прекомерна. Този извод следва при приложение на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., като съдът определя справедливо възнаграждение за положения труд, с оглед правната и фактическа сложност на делото. По изложените съображения следва да се потвърди обжалваното определение. Така мотивиран ВКС