Определение № 3552 от 30.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2628/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на К. Д. И., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора [населено място], против Определение № 11650 от 22.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2647/2024г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е оставена без разглеждане исковата му молба против Административен съд – Пазарджик с правно основание чл.2в ЗОДОВ, с предявена претенция за обезщетение на претърпените неимуществени вреди от правораздавателната дейност на съдилището по адм.д. 1451/2020г. по описа на същия съд и производството по делото е било прекратено. Частният жалбоподател излага аргументи за неправилност на обжалваното определение и моли за отмяната му. Ответникът Административен съд Пазарджик не изразява становище по делото. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Жалбата е депозирана в срока по чл. 230 АПК и липсват пречки за нейното разглеждане. Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за основателна. Производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба на частния жалбоподател, изтърпяващ наказание "Лишаване от свобода" в Затвора [населено място], с която се иска на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, във вр. с чл. 2в от ЗОДОВ да бъде осъден Административен съд –Пазарджик да му заплати сумата 70 777 лв ., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от правораздавателната дейност на съдилището по адм.д. 1451/2020г. по описа на същия съд. В обстоятелствената част на исковата молба, ищецът e представил подробно обстоятелствата, преценени от него като основание за предявяване на исковата претенция. Най-общо, същите се изразяват в недоволство от крайния изход на спора, приключил с прекратяване на производството, вместо с разглеждане на исковата му претенция по същество, заради отказ на съдебния състав и контролната инстанция на същия съд да го освободят от държавна такса в размер на 10,00 лева, равностойни на 5,11 евро, като делото е било с правно основание чл.284 ЗИНЗС, вр. чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Обяснява, че вследствие на прекратяване на производството вместо разглеждане на иска по същество, същият е претърпял неимуществени вреди изразили се в стрес и негативни емоции, които същият желае да бъдат компенсирани с обезщетение в посочения по-горе размер. Като нарушени при дейността на съдилищата частния жалбоподател е посочил чл.6 и чл. 13 от ЕКПЧ, чл. 47, чл. 41 и чл. 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), както и чл.4 §3 ДЕС. Според ищеца посочените нарушения представлявали достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз по смисъла на чл. 2в ЗОДОВ. Исковата молба била намерена за редовна и разгледана по същество, като след приключване на устните състезания съдебният състав преценил същата за недопустима и я оставил без разглеждане, като прекратил производството по делото. Оспореното определение, настоящият състав намира за валидно, допустимо, но неправилно. Правилни са правните изводи на съдебния състав, че за да бъде разгледан иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ, следва да се твърдят настъпили вреди от противоправна дейност на съдилищата, администрацията, респ. административните съдилища, извършена в нарушение на конкретни права, защитени и гарантирани в полза на ищеца от правото на ЕС. Верен е и правният извод на първоинстанционния съд за това, че правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК, като задължението да квалифицира исковата претенция е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. За да извърши правната квалификация, на съдебният състав е необходимо пълно посочване на обстоятелствата, от които ищецът извежда преценката си, че е било нарушено негово право, гарантирано му от правото на Съюза. Без посочване на тези обстоятелства, не може да бъде извършена проверка за това, дали се касае за право с директен ефект върху физическите лица, което създава за същите възможност за прякото му приложение в отношенията им с държавните органи и трети лица, за да бъде защитимо то директно в правен спор. В конкретния случай противоправната дейност на АС - Пазарджик се сочи като допусната при прекратяването на правен спор за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от администрацията на местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и се изразява в недоволство от крайния изход на спора. Сочи се и това, че при администрирането на делото съдът е приложил неправилно чл. 83, ал. 2 ГПК, като е поставил в тежест на лишено от свобода лице невъзможни за изпълнение финансови задължения, въпреки заявените от него данни за липса на доходи и действащи запори върху сметката му. Според ищеца това е довело до окончателно лишаване от възможността искът му по чл. 284 ЗИНЗС да бъде разгледан по същество, което той сочи като достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Правилни в тази връзка са правните изводи на съдебния състав, че видно от изложението на обстоятелствата в исковата молба липсва задължителен елемент от специалния фактически състав на иска по чл. 2в ЗОДОВ – твърдение за нарушена конкретна разпоредба от правото на Европейския съюз с пряк ефект, приложима към спорното правоотношение, чието достатъчно съществено нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с претендираните вреди. Правилно е и заключението на съдебния състав, че подобна липса обуславя недопустимост на иска и препятства разглеждането му по същество. Неправилни обаче се явяват изводите на съдебния състав, че този дефицит не може да бъде преодолян чрез даване на указания по чл. 129 ГПК, доколкото не се касае за непълнота или неяснота на твърденията, а за отсъствие на твърдение за прилагане на правото на Европейския съюз като елемент от самия правопораждащ фактически състав на претенцията. От обстоятелствената част на исковата молба се установява посочването на европейски правни норми, които обаче не пораждат индивидуални и директноприложими права в полза на ищеца. В този смисъл разминаването между посочените от ищеца правни и фактически основания е следвало да бъде преодоляно посредством оставяне на исковата молба без движение и предоставяне на възможност не ищеца да отстрани констатираното разминаване. Като не е сторил това, първоинстанционният съд е ограничил правото на участие на ищеца в исковото производство. Това обстоятелство обосновава основателността на частната жалба и е основание за отмяна на оспореното определение с указания за поправяне на допуснатото процесуално нарушение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,