Определение № 2734 от 05.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 94/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е от ЗК „Олимпик“ АД, Никозия, Кипър, действащо чрез клона си в Република България, чрез юрк. Д. С., с надлежно учредена по делото представителна власт, частна жалба срещу определение № 2519/01.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2926/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 2 с-в, в частта, в която е оставена без уважение молбата на застрахователното дружество за изменение на въззивното решение в частта му за разноските с искане да бъде оставено без уважение искането на процесуалния представител на въззиваемите за присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗАадв адвокатско възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред въззивния съд. Частният жалбоподател поддържа, че определението на апелативния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК е незаконосъобразно, тъй като без връзка с изхода на въззивното производство апелативният съд е счел, че на пълномощника на въззиваемите трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото във въззивното производство безплатно процесуално представителство, тъй като частично била уважена предявената от застрахователя въззивна жалба. В действителност тя била уважена изцяло, поради което не се дължи присъденото от апелативния съд адвокатско възнаграждение на основание чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Ответникът по тази частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение – в обжалваната част, апелативният съд е приел, че въззивната жалба на застрахователя е била уважена не изцяло, а частично, поради което в полза на пълномощника на въззиваемите следва да се присъди сумата от 17300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивния съд. Установява се, че първоинстанционното решение е обжалвано само от застрахователя - в частта, в която е определено на ищците застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди от релевантното застрахователно събитие над сумата от по 120000 лв. (за всеки един от тях) до присъденото им застрахователно обезщетение. Апелативният съд е уважил не частично, а изцяло въззивната жалба на застрахователя, като дори е отменил първоинстанционното решение не само над обжалваната сума от по 120000 лв. (за всеки един от ищците) до присъденото им застрахователно обезщетение, но и над сумата от 100000 лв. (за всеки един от ищците) до размера, в който обжалваното решение е влязло в сила – по 120000 лв., за всеки един от тях (в тази част въззивното решение е недопустимо, поради което е обезсилено от касационната инстанция). Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв (в релевантната редакция на тази правна норма) адвокатът, оказал безплатна правна помощ на страната, има право на адвокатско възнаграждение, стига отговорността за разноските да бъде възложена на насрещната страна. Следователно, този пълномощник на страната има право на адвокатско възнаграждение само когато при разпределение на отговорността за разноските в процеса страната, на която е оказана безплатната правна помощ, има право на разноски. Не е такъв настоящия случай – въззивната жалба на застрахователя не е частично, а изцяло уважена, поради което и адвокатът на въззиваемите, който е осъществявал пред въззивната инстанция безплатно процесуално представителство, няма право на адвокатско възнаграждение. Поради тези правни съображения определението на апелативния съд – в обжалваната му част, трябва да бъде отменено, а молбата на застрахователното дружество по чл. 248, ал. 1 ГПК да бъде уважена. Воден от горното, съдът