Определение № 3616 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4332/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ срещу определение № 15370 от 13.08.2025 г., постановено по частно въззивно гражданско дело № 7448/2025 г. по описа на Софийски градски съд, II – д отделение. С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане /неточно наименовано от СРС определение/ № 20099 от 06.05.2025 г. по описа на Софийски районен съд, 38 състав, с което е върната искова молба на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ против Върховен касационен съд и производството е прекратено. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на окръжния съд и е процесуално допустима. В частната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното въззивно определение, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се нарушение на диспозитивното и служебното начало. В подадената пред Софийски районен съд искова молба от Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ се твърди, че спрямо ищеца е бил извършен акт на неравно третиране от орган на съдебната власт, от който са настъпили имуществени вреди. За да върне исковата молба, първоинстанционният съд е приел, че изложените от ищеца в исковата молба твърдения не кореспондират с фактическия състав на чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация, а касаят искане за проверка на правилността на влязъл в сила съдебен акт на Върховния касационен съд, който не може да бъде пререшаван. С оглед на това съображение, е приел, че такова искане е недопустимо, независимо с какво материално основание е предявено. За да постанови обжалваното определение, с което е потвърдил разпореждането на първата инстанция за връщането на исковата молба, въззивният съд е посочил, че макар в принципен план ЗЗДискр. /чл. 3, ал. 2/ да предвижда възможност юридически лица да търсят защита по исков ред срещу актове на неравно третиране, допустимостта на последното е предопределена от наличието на твърдения за дискриминация спрямо конкрето/и физическо/и лице/а, принадлежащи към членствения състав на тези юридически лица. Но е приел, че такива фактически твърдения, касаещи конкретно проявление на неравно третиране спрямо физическо/и лица, заети или членуващи в сдружението, липсват в исковата молба. На следващо място е посочил, че нормите на ЗЗДискр. целят да бъде установено и санкционирано всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, визирани в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., като преценката за това се извършва спрямо начина, по който е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Като е констатирал, че в исковата молба липсва посочване на сходни дела, по които ответникът да се е произнесъл, допускайки до касационно обжалване сходни частни жалби, доколкото именно от това би могло да се направи предположение, че жалбоподателят е бил третиран по - неблагоприятно от други страни по други производства пред ответника, въззивният съд е приел исковата претенция за недопустима. В частната жалба и изложението към нея се релевира оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно определение, тъй като въззивният съд се бил произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. Сочи се, че Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ не търси отговорност от съда за „неправилен съдебен акт“, респ. за допуснати процесуални нарушения. Изхождайки от обстоятелствената част и заявения петитум, въззивният съд е приел, че ищцовото сдружение търси отговорност на ответника за дискриминационното му третиране, в резултат на което са настъпили имуществени вреди. Поради това, съдът не е нарушил принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от ищеца предмет на делото. Следователно определението е допустимо. В частната жалба и изложението към нея се извежда процесуалноправният въпрос относно връщането на исковата молба поради недопустимост на иска (чл. 130 от ГПК) и кога се налага това. Този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с имащото задължителен характер за долустоящите инстанции, като постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 725/11.11.2015 г. по частно гражданско дело № 3241/2015 г. на IV ГО на ВКС. В цитираното определение е прието, че ако при проверката по чл. 130 от ГПК относно допустимостта на иска съдът констатира, че същият е недопустим, той поначало следва да върне исковата молба, но не винаги следва веднага да постъпи по този начин. Прието е и, че с оглед нормата на чл. 7 от ГПК, вменяваща му задължение да следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, при съмнение съдът следва да констатира по безспорен начин дали са налице съответните недостатъци, за да приложи последиците на чл. 130 от ГПК. В тези случаи съдът следва да даде указания на ищеца и да му определи срок, в който да ги изпълни, и едва след това да прецени сезиран ли е или не с допустима искова молба; едва след неотстраняване на нередовността в указания срок съдът следва да приложи последиците на чл. 130 от ГПК. Ето защо, с оглед неблагоприятните последици за ищеца от неизпълнение в срок на дадените указания, същите следва да бъдат ясни и точни относно това в какво се състои нередовността на процесуалното действие и как може същата да бъде отстранена. В същия смисъл са и постановените по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 558/19.11.2013 г. по ч. гр. д. № 4468/2013 г. на I ГО на ВКС и определение № 447/24.09.2010 г. по ч. гр. д. № 416/2010 г. на III ГО на ВКС. В конкретния случай, съставът на ВКС намира следното: По дефиниция дискриминацията се разглежда като различие, изключение, ограничение или предпочитание по определен признак, което има за цел или резултат нарушаване равенството в третирането на група лица. Забраната за дискриминация е установена в чл. 6, ал. 2 от Конституция на Република България и доразвита в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Закон за защита от дискриминация, с която се забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Следователно, за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не какво и да е по- неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а такова, дължащо се на притежаван от тях признак, изрично посочен в ЗЗДискр., друг закон или международен договор, по който държавата е страна. Това е така, тъй като принципът на равенство изисква еднаквите фактически обстоятелства да бъдат третирани по идентичен начин, но при отчитане на техните индивидуални особености. На следващо място, съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗЗДискр. този закон защитава от дискриминация всички физически лица на територията на Република България, а според ал. 2 законът дава защита и на сдружения на физически лица и на юридически лица. Условието е тези сдружения и юридически лица да са дискриминирани на основа на признаците, посочени в чл. 4, ал. 1, които признаци се отнасят към техния членския състав или на заетите в тях лица. Следва да се прави разграничение между случаите, в които е дискриминирано юридическото лице, от тези, в които когато адресати на неравно третиране са отделни негови членове. Логическото тълкуване на чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр. води до извод, че пострадало от действията на неравно третиране е самото юридическо лице, а не неговият персонален състав. Употребеният в нормата израз „...по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица“ се отнася до защитените признаци на членовете или работниците на юридическото лице, които обуславят неравноправното му третиране в сравнение с други сдружения, за чиито членове тези признаци не са налични. От тези правни постановки следва, че ищцовото сдружение, което твърди, че е дискриминирано, следва да изложи фактически твърдения, а не декларативни изявления за неблагоприятното третиране на сдружението, дължащо се на притежаван от неговите членове признак, изрично посочен в ЗЗДискр., друг закон или международен договор, по който държавата е страна. Ищецът следва да изложи фактически твърдения по какъв начин тези признаци обуславят неравноправното му третиране в сравнение с други сдружения при сравними сходни обстоятелства. Това е необходимо, за да може ответникът да бъде наясно срещу какви твърдения се защитава, а оттам и в съответствие с носената от него доказателствена тежест, регламентирана в чл. 9 от ЗЗДискр., да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Такива твърдения липсват в исковата молба. Въпреки, че съдът е констатирал тази липса, той не е счел, че следва да даде указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК. С оглед нормата на чл. 7 от ГПК, вменяваща задължение на съда да следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, съдът при констатиране на посочените недостатъци е следвало да даде указания на ищеца и да му определи срок, в който да ги изпълни, и едва след това да прецени сезиран ли е или не с допустима искова молба. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на въззивното определение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Обжалваното въззивно определение, с което е потвърдено разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба като неправилно, следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него, съобразно изложеното по-горе. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение