Определение № 254 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4187/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника К. К. И., чрез адв. Е. П. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 11450 от 12.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 3260/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г с-в, в частта му, в която постановеното по посоченото дело решение № 2440 от 17.04.2025 год. е изменено в частта му за разноските, като е отменено в частта, в която ищецът В. И. С. е осъден да заплати на ответника К. К. И. сумата от 990.22 лв. – разноски в първоинстанционното производство и сумата от 107.09 лв. – разноски във въззивното производство и ответникът К. К. И. е осъден /заедно с ответника С. К. И./ да заплати на ищеца В. И. С. сумата от общо 1 107.03 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство и сумата от общо 800 лв., представляваща разноски във въззивното производство. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът имал право да иска заплащането на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. С въззивното решение предявеният иск бил отхвърлен. Изложените от въззивния съд съображения във връзка с приложението на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК били относими единствено за ответника С. И.. Приобритателят по процесната сделка дори не подозирал за наличието на потенциално задължение на дарителя. Напротив от справка от имотния регистър /приложена към частната жалба/ било видно, че към момента на дарението имотът бил свободен от вещни тежести и вписани права на трети лица. Вписването на исковата молба на В. С. било осъществено на 29.09.2017 год. – близо година след атакуваната сделка. Т.е. за жалбоподателя нямало съмнение за наличието на неудовлетворено задължение на дарителя С. И. /негов брат/. Т.е. дори и да намирала приложение презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, то същата била оборена от представените доказателства. Ответната страна /ищецът/ В. И. С. счита, че обжалваното определение е правилно. Поддържа, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответниците за разноските по делото, тъй като изпълнението на задължението е станало в хода на процеса и именно по повод на този процес. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /чл. 248, т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по гр. дело № 39805/2017 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, е образувано по искова молба на В. И. С., с която срещу С. К. И. и К. К. И. е предявен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за дарение на / ид.ч. от апартамент №, находящ се в [населено място], ж. к. „М.-, [жилищен адрес] със застроена площ от кв. м., представляващ съгласно КККР на [населено място] самостоятелен обект с идентификатор №, сключен между двамата ответници с нотариален акт №, том, рег. №, дело № 842/2016 год. на нотариус И. И., с рег. № на НК. С решение по посоченото дело № 20111903/02.01.2024 год. искът е уважен. С решение № 2440 от 17.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 3260/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г с-в, е отменено първоинстанционното решение и претенцията по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е отхвърлена, а ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, както следва: на ответника С. К. И. сумата от 1 000 лв. – разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 107.09 лв. – разноски във въззивното производство, а на ответника К. К. И. сумата от 990.22 лв. – разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 107.09 лв. – разноски във въззивното производство. Въззивният съд е приел, че доколкото в хода на процеса задължението на длъжника С. К. И., което е установено с влязло в сила решение № 2006478 от 11.03.2021 год. по гр. дело № 62318/19 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в, е изцяло погасено – обстоятелство, което следва да бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, то ищецът е загубил качеството си на кредитор, което обуславя неоснователността на иска по чл. 135 ЗЗД. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ищеца В. И. С., въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е уважил искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като е възложил направените от ищеца разноски в тежест на двамата ответници. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е посочил, че в хипотези на отказ от иск по чл. 135 ЗЗД или отхвърляне на такъв иск поради удовлетворяване на ищцовото вземане в хода на производството във връзка с релевантността на поведението на ответника при преценката дали има право на разноски при прекратяването на производството по делото е налице съдебна практика на ВКС, която е цитирал. Според същата, когато с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, ищецът не му дължи заплащане на сторените разноски. Ответникът има право на разноски при прекратяване на делото поради отказ от иска, когато този отказ е направен по неизяснена причина, но когато отказът от иска е предприет поради настъпили след предявяването му и независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното спорно право, отговорността за разноските не се понася от ищеца. Когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и прекратяването му е станало поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, не той, а ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Тези принципни постановки не се променят в зависимост от това дали ищецът е направил отказ от иска веднага, в момента на настъпване на погасяването на дълга, или в по-късен момент, или е предпочел производството да приключи със съдебен акт по същество. Приел е, че настоящата хипотеза е именно такава, доколкото причината за отхвърляне на иска е извършеното от ответниците плащане на вземанията на ищеца-кредитор в хода на въззивното производство. С така извършеното плащане, към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция ищецът В. И. С. е изгубил качеството си на кредитор по отношение на ответника-дарител на процесния недвижим имот С. К. И., което е довело до отхвърляне на П. иск. Независимо от това дали ищецът е избрал да се откаже от иска си вследствие на плащането или е предпочел производството да приключи със съдебно решение, неговото правно положение е едно и също – неговото вземане е удовлетворено изцяло в хода на процеса, поради което уреденото в чл. 135 ЗЗД обезпечение на това вземане е станало безпредметно. Обстоятелството, че ответниците са предпочели да погасят дълга към ищеца, за да осуетят уважаването на П. иск и бъдещото принудително изпълнение върху имота, обаче, не може да доведе до присъждане на съдебните разноски в тяхна полза. Това е така, защото в този случай те са станали повод за завеждането на иска и за неговото поддържане до момента на плащането, респективно неговото отхвърляне се дължи изцяло на тяхното извънпроцесуално поведение, а не е постановено по вина на ищеца. В обобщение и по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК въззивният съд е формирал извода, че разноските в първоинстанционното и въззивното производство следва да бъдат присъдени в полза на ищеца, поради което искането за изменение на решението в частта за разноските е основателно. Обжалваното определение е правилно. Отговорността за разноски в процеса е гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено в процесуалния закон. Тази отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат и е изградена върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор. Във всеки случай при решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне/уважаване на иска или за прекратяване на производството по него и доколко то се дължи на новонастъпили факти, както и дали ответникът е дал повод за завеждането му. Когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, той не може да се позовава на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Смисълът на тази норма е да се овъзмезди ответникът, който поради неоснователно предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил принуден да се защитава и да прави разноски. Такава е и логиката на чл. 78, ал. 2 ГПК – ищецът е носител на защитаваното материално право, но то не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса. Обратното, ако ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен, тогава тежестта за разноските остава за ответника – това е така, тъй като в тези случаи извънпроцесуалното поведение на ответника е както поводът за завеждане на делото, така и повод за отхвърляне на предявения иск – определение № 626 от 20.08.2012 год. на ВКС по ч. гр. дело № 275/2010 год., IV г. о., ГК, определение № 511 от 29.07.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1499/2013 год., ІV г. о., ГК, определение № 13 от 06.01.2016 год. на ВКС по т. дело № 3644/2014 год., II т. о., ТК, определение № 111 от 10.03.2016 год. на ВКС по ч. гр. дело № 953/2016 год., IV г. о., ГК, определение № 645 от 23.10.2019 год. на ВКС по ч. т. дело № 2213/2019 год., II т. о., ТК, определение № 215 от 10.12.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2636/2019 год., II г. о., ГК, определение № 31 от 6.02.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2017/2018 год., IV г. о., ГК, определение № 50403 от 07.11.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3021/2022 год., III г. о., ГК, определение № 381 от 30.05.2023 год. на ВКС по ч. т. дело № 645/2023 год., I т. о., ТК, определение № 2897 от 9.10.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3591/2023 год., III г. о., ГК, определение № 610 от 25.02.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 2833/2024 год., І т. о., ТК, определение № 3117 от 17.06.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2023/2025 год., III г. о., ГК и др.; в същия смисъл е и Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 год. по гр. дело № 112/1956 год. на ОСГК на ВС, в мотивите към което е прието, че в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен по причина, че след завеждането му ответникът доброволно е възстановил защитаваното с иска право или е изпълнил задължението си. В разглеждания случай поводът за завеждане през 2017 год. на претенцията по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е извършената между двамата ответници процесна дарствена сделка, както и наличието непогасено парично задължение на ответника С. К. И. към ищеца /установено със сила на пресъдено нещо/. В хода на въззивното производство посоченият ответник е погасил паричното си задължение. Следователно, доколкото отхвърлянето на иска по чл. 135 ЗЗД е резултат на новонастъпил факт, чието осъществяване не зависи от ищеца – извършено погасяване чрез плащане на вземането, легитимиращо ищеца като кредитор, то на двамата ответници не се следват разноски по делото в хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, а по аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК ответниците /страни по увреждащата сделка, извършена преди плащането и преди завеждане на делото/ трябва да заплатят на ищеца всички направени от него разноски по делото в двете съдебни инстанции. В този смисъл въззивният съд е приложил правилно нормите на чл. 78, ал. 2 и 3 ГПК, съобразявайки извънпроцесуалното поведение на ответниците и причината за отхвърляне на иска, изтъкната в решението по делото, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,