Определение № 25 от 03.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3212/2021 г.

Производството е по чл.250 ГПК. Образувано е по молба вх.№ 20 от 04.01.2022г. на Д. А. К., О. А. С., Л. А. Л., Ю. А. Н., А. Г. Ч. и А. В. С. /граждани на Руската Федерация/, чрез адвокат К. И. М. от САК, за допълване на определение № 60458 от 17.12.2021г., постановено по гр.д.№ 3212/2021г. на Върховния касационен съд, ІІ г.о., по реда на чл.288 ГПК. С посоченото определение не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 838 от 05.05.2021г., постановено по в.гр.д.№ 3548/2020г. на Варненския окръжен съд в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените искове с правна квалификация чл.109 ЗС, като е оставена без разглеждане като недопустима касационната жалба на молителите срещу въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените искове с правна квалификация чл. 31, ал.2 ЗС. В молбата за допълване на определението се сочи, че с него съдът се е произнесъл по два от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроса във връзка с иска по чл.109 ЗС, а именно: 1. За промяна начина на ползване или на предназначението по проект на обща част на сграда – етажна собственост, необходимо ли е решение на ОС на ЕС, както и необходими ли са документите и съгласията по чл.185 ЗУТ на всеки етажен собственик и 2. Променя ли се предназначението на обща част на сграда – етажна собственост, когото етажен собственик сам завземе и смени досегашния й начин на ползване при това не според проекта на сградата, както и дали тази смяна пречка/лишаване от ползване по смисъла на чл.109 ЗС за другите етажни собственици иска, но не се е произнесъл по поставения в т.2 на изложението трети въпрос: Следва ли въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства по делото, да даде отговор на всички доводи и възражения на страните и да определи правилната правна квалификация по делото. Иска се съдът да допълни произнасянето си по допустимостта на касационното производство и по този въпрос. Насрещната страна по молбата “Миг-Маркет”ООД не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на IІ г.о., преценявайки данните и доводите по делото, намира следното: Молбата е допустима - подадена е от надлежна страна и в преклузивния срок по чл. 250, ал. 1 ГПК, но разгледана по същество тя е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.250, ал.1, изр.1 ГПК страната може да иска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото ѝ искане. Непълно решение е налице, когато то не обхваща целия спорен предмет, тоест липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, когато то е делимо; един от съединените искове; допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет, каквито са исканията за плодове и лихви. В случая такъв порок на посоченото определение не е налице, тъй като с него съдът се е произнесъл по целия предмет на касационната жалба, с която въззивното решение е обжалвано изцяло, като в частта, с която възъззивният съд се е произнесъл по иска с правна квалификация чл.109 ЗС, касационното обжалване не е допуснато, а в останалата част ѝ част (срещу въззивното решение относно претенциите по чл.31, ал.2 ЗС) жалбата е оставена без разглеждане. С подадената молба по чл.250 ГПК всъщност се иска съдът да постанови повторно определение по чл.288 ГПК с други мотиви, което е недопустимо. Независимо от обстоятелството дали в определението по чл.288 ГПК е взето становище по всички поставени от касатора правни въпроси във връзка с иска по чл.109 ЗС, съставът на ВКС е постановил окончателен съдебен акт, с който не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в тази му част, който резултат не може да бъде променен по реда на чл.250 ГПК. Само за пълнота на настоящото изложение следва да се отбележи, че от начина на формулиране на поставения от касаторите в т.2 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трети въпрос, посочен по-горе, следва, че той се отнася до въззивното решение в частта му относно паричните искове, тъй като единствено във връзка с тях същите са навели доводи за неправилно дадена от съда правна квалификация на спорното право – по чл.31, ал.2 ЗС, вместо по чл.59 ЗЗД, а не и относно иска по чл.109 ЗС, поради което този въпрос не е бил предмет на обсъждане в мотивите на определението по чл.288 ГПК. С оглед изложеното молбата по чл.250 ГПК следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,