Решение № 656 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1068/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване по касационната жалба на Община П. срещу решение № 177/22.10.2025 г. по в. гр. д. № 380/2025 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която общината е осъдена да заплати, на основание чл. 59 ЗЗД, на А. Г. Ц., П. Н. К., Д. Н. К., Р. Д., Й. С. К., Д. Ж. К. и Й. Ж. Д. сумата от 5 031,07 лв. на всеки от тях, на Д. П. Д. и П. П. Д. сумата от 3 354, 08 лв. на всеки от тях, на В. Д. Д. и Г. Д. К. сумата от 2 515,54 лв. на всяка от тях, на Е. С. Н. и М. С. Г. сумата от 1 677,02 лв. на всяка от тях, представляващи припадащите им се части от обезщетение за неоснователно обогатяване от включването на поземлен имот с идентификатор по КК на гр. П., одобрена със заповед № от г. на ИД на АГКК, с площ от 14851 кв. м. в публична зона за озеленяване за периода от 06.02.2018 г. до 05.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 06.02.2023 г. до окончателното изплащане. ВКС намира, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която въззивният съд е уважил исковете по чл. 59 ЗЗД на А. Г. Ц., П. Н. К., Д. Н. К. и Й. Ж. Д., доколкото с влязло в сила разпореждане № 1709/30.04.2025 г. Апелативният съд е върнал въззивната жалба в частта й, подадена от тези ищци. Следователно спрямо тези лица първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете им, е влязло в законна сила и като им е присъдил обезщетение по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е излязъл извън диспозитивното начало, извън пределите на поисканото от страните и на подадената въззивна жалба, поради което въззивнито решение в посочената част е недопустимо. В останалата част въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на Община П. по въпроса ."При бездействие на общинска администрация да отчужди частен имот, попадащ в терен, отреден за обществено мероприятие, може ли засегнатите собственици на частни имоти да търсят правата си по реда на чл. 59 от Закона за задълженията и договорите?“. На поставения въпрос ВКС дава следния отговор: Отговорът на въпроса зависи от факта дали имотът се ползва фактически от общината за обществени нужди. Когато общината ползва чужд имот без правно основание, тя дължи обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, защото се е обогатила с неплатения наем, а собственикът съответно се е обеднил със същия размер на неплатения наем. Имотът може да се ползва от общината и за обществени нужди, доколкото при публичната общинска собственост общината осъществява право на ползване за обществени нужди. Фактическото ползване може да се изразява както в реализирано мероприятие за обществено ползване, без отчуждаване- изградени паркове, градинки, спортни и детски площадки, но така също и когато имотът се ползва за обществени нужди и без да е реализирано някакво мероприятие. В този случай обедняването и обогатяването са в размер на средния пазарен наем за имота, доколкото общината полза чужд имот за обществени нужди, без да плаща наемна цена за ползването. Когато обаче чуждият имот не се ползва фактически от общината, и този частен имот е предвиден в устройствените планове за обществени нужди, то тогава ще съществува административна забрана на собственика да ползва имота си за собствени нужди. Когато тази административна принуда се окаже неоснователна, доколкото имотът не е отчужден и мероприятието не е реализирано, то тогава ще е налице противоправно лишаване на собственика от право на ползване, причинено от противоправно бездействие на общината да отчужди имота и да реализира мероприятието, за което е предвиден. В този случай ще е налице вреда, във вида на пропусната полза, която следва да се докаже като сигурна последица съгласно т.р. 3/23г. на ОСГТК. В този смисъл е и цитираната практика от страните по делото относно това дали е налице неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД или деликтна отговорност за противоправно лишаване от ползване. Доколкото основателността на иска по чл. 59 ЗЗД зависи от установяване на фактическо ползване на чужд имот за обществени нужди, то липсва и противоречие в постановената практика на ВКС по това тълкуване на правната норма. По касационните основания в жалбата ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищците са собственици на процесния имот по силата на земеделска реституция и право на наследяване, както и че имотът е бил включен в ОУП и ПУП в територия за озеленяване, т.е. бил е предвиден за обществени нужди, но общината не е отчуждила имота и не е реализирала мероприятието, както не е ползвала имота за обществени нужди. Според въззивния съд ищците са били лишени от ползване на имота, но фактът, че общината не е ползвала имота било без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, тъй като с отреждането на имота за озеленяване общината разполага с обективната възможност да го ползва, тя е имала фактическа власт върху вещта и ползването обективно е било възможно. Съобразявайки изложеното въззивният съд е приел, че за времето от отреждането на процесния имот за изграждане на зелени площи с ПУП от г. до датата на подаване на исковата молба, през което време имотът не е бил отчужден, ищцит са били лишени от възможността да го използват и да реализират печалба от него и за този период имат право на обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Въззивното решение противоречи на постановеното по- горе от ВКС като отговор на поставения въпрос, в смисъла, че за иска по чл. 59 ЗЗД е необхоД. и фактическо ползване на имота за обществени нужди, поради което въззивното решение е неправилно и следва да се касира. В случая ищците са били лишени от право на ползване върху имота, но по силата на административна принуда, която принуда е била упражнена неоснователно, доколкото не е бил отчужден имота и не е било реализирано мероприятието, за което е бил предвиден с ПУП. Имотът не е бил използван фактически за обществени нужди, поради което искът по чл. 59 ЗЗД е неоснователен, доколкото липсва обогатяване за чужда сметка, в размер на неплатен наем за облигационно право на ползване, а ищците разполагат с иск за обезщетение на вреди, изразяващи се в пропусната полза, но само при условие, че докажат сигурното осъществяване на ползата. Неоснователно е прието, че общината е упражнявала фактическа власт върху имота, защото такъв факт не е твърдян и не е установен по делото. С оглед изхода на спора, в полза на Община П. следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 679,81 евро, включващи платена държавна такса и 150евро възнаграждение за юрисконсулт, поискани своевременно и съгласно представен по делото списък на разноски. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО