Определение № 4418 от 01.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3494/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЧСИ Г. С. К. срещу определение №1277 от 13.5.2025 г. по ч.гр. д. №1176 по описа за 2025 г. на Софийския апелативен съд, 16 граждански състав, с което е потвърдено определение №4120 от 3.3.2025 г. по гр. д. №2118 по описа за 2025 г. на Софийския градски съд за прекратяване на производството. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия. „А 1 България“ ЕАД застъпва становището, че няма основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, като оспорва частната жалба и по същество. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното: С окончателно решение № 4858 от 15.08.2024 г. по гр. д. №8432 по описа за 2024 г. на Софийския градски съд, ЧЖ-VI-И, постановено в производството по реда на чл.435-438 от ГПК по жалба на длъжника „А 1 България“ ЕАД, е отменено постановлението на ЧСИ Г. К. по изпълнително дело № 20249240401474, с което е определена такса за принудителното изпълнение по т.26 от ТТР към ЗЧСИ в размер на 172 709,11 лв. След това частният съдебен изпълнител е завел искова молба срещу длъжника по изпълнителното дело „А 1 България“ ЕАД за заплащане на тази такса. Софийският градски съд е приел, че спорът относно дължимостта на таксата е вече разрешен с решението по жалбата на длъжника, с което постановлението на частния съдебен изпълнител е било отменено, поради което на основание чл.299, ал.2 от ГПК е прекратил производството по делото с определение № 4120 от 3.3.2025 г. по гр. д. № 2118 по описа за 2025 г. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение. Приел е, че макар решението по чл.437 от ГПК да не се ползва със сила на пресъдено нещо, както е посочено в т.3 от ТР №7/2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК, неговата последица е задължаването на съдебния изпълнител да го изпълни. Допълнил е, че за съдебния изпълнител не възниква право на иск за събиране на таксата, тъй като обратното би представлявало злоупотреба с процесуални права. Така постановеното определение на въззивния съд не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат противоречия, дължащи се на груби нарушения на правилата на формалната логика. Въззивният съд не е приложил закона в неговия противоположен смисъл, нито се е позовал на несъществуваща или отменена правна норма. Следователно касационно обжалване на това основание не следва да се допуска. Във формулираните от касатора въпроси, по които според него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, се съдържа тезата, че решението по чл.437 от ГПК не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което спорът може и трябва да бъде пререшен, когато по общия ред бъде предявен иск за дължимите в изпълнителното производство такси, защото съдът е длъжен да разгледа и разреши такъв иск по същество съгласно чл.2 от ГПК. Тази теза е несъстоятелна. Производството по чл.435-438 от ГПК е спорно правораздавателно и цели да отмени правните последици на извършеното незаконно действие на съдия изпълнителя, да го задължи валидно да повтори незаконното действие, респективно-да го задължи да се въздържи от неговото осъществяване/ТР № 3 от 12.07.2005 г. по тълк. д. № 3/2005 г., ОСГТК на ВКС/. Ето защо като правораздавателен акт решението по чл.437 от ГПК се ползва с непререшаемост по отношение на страните и органа по изпълнението по процесуалния въпрос в изпълнителното производство, който е бил вече разрешен. В случая съдът е постановил в производството по чл.435-438 от ГПК, развило се между длъжника и съдебния изпълнител, че такса за изпълнението по конкретното изпълнително дело не се дължи. Този процесуален въпрос, повдигнат в рамките на изпълнителното производство, вече е разрешен по съдебен ред и не може да бъде пререшаван отново с иск по общия ред, предявен от съдебния изпълнител срещу длъжника. Затова е приложима разпоредбата на чл.299 от ГПК, според която вече разрешен от съда спор не може да бъде пререшаван и повторно заведеното дело следва да се прекрати. Даденото в т.3 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК тълкуване, че решението по чл.437 от ГПК не се ползва със силата на пресъдено нещо няма отношение към настоящия случай и се възприема превратно от частния жалбоподател. В това тълкувателно решение не е отречено че решението по спора относно законосъобразността на действията на съдебния изпълнител се ползва с непререшаемост между страните в изпълнителното производство и органа по изпълнението. Прието е, че спорът по законосъобразността на действията или отказите на изпълнителния орган по естеството си е различен от спора за наличието на изпълняемо право, поради което решението по жалбата срещу действията на съдебния изпълнител не се ползва със сила на пресъдено нещо дори когато има за предмет материалноправни въпроси, които са преюдициални за жалбата. По тези материалноправни въпроси действително не се формира сила на пресъдено нещо. Ето защо решението по чл.437 от ГПК не е процесуална пречка за предявяване на иск, когато предмет на спора са материални права, например за несъществуване на изпълняемото право, за вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, или за ангажиране на неговата дисциплинарна отговорност. Следователно цитираната от касатора практика на ВКС, включително по въпроса относно характера на вземането на частния съдебен изпълнител, не е приложима в случая, защото касае липсата на СПН на решението по жалба срещу съдебния изпълнител по други права, извън разрешените процесуални въпроси относно изпълнителното производство. В конкретния случай дължимостта на таксата за изпълнителното производство касае процесуален спор, който вече е бил разрешен и въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.299, ал.2 от ГПК в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Основанията, способите и редът за събиране на такси от ЧСИ в съдебното изпълнение и за защита на участниците в изпълнителното производство е предмет на специална процесуална уредба, която изключва общия исков ред за разрешаване на подобен спор като самостоятелен предмет на защита и санкция. След като спорът за дължимостта на таксата е разрешен в съдебно производство по обжалване действията на съдебния изпълнител, независимо от дадените тълкувателни разяснения относно частния характер на вземането на ЧСИ за такса/възнаграждение, иск като предявения е недопустим. Затова касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. При този изход на спора частният жалбоподател дължи на дружеството 7 200 лв. разноски за касационното производство. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение