Решение № 1658 от 13.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12349/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. К. Г. от гр. София, чрез представител по пълномощие – адв. Д. Марковски от Адвокатска колегия - София против Решение № 32591/06.10.2025 год., постановено по административно дело № 6679/2025 год. по описа на Административен съд - София-град, с което е отхвърлена като неоснователна жалба му срещу издаден Отказ с рег. № 225р-45565/28.11.2023 год. на началник на 01 РУ - СДВР, за издаване на разрешение за продължаване на срока на късо огнестрелно оръжие. Заявено е твърдение, че оспореното решение е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. В подкрепа на това твърдение е заявено, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 10 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ), доколкото е приел, че заявителят е длъжен да доказва отново наличието на „основателна причина“ при всяко подновяване на разрешението. По мнение на оспорващия, процедурата по чл. 87 от ЗОБВВПИ е различна от първоначалното издаване на разрешение, като подновяването на срока е свързано с проверка дали са отпаднали обстоятелствата, при които разрешението е било издадено. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение страда от липса на мотиви, доколкото съдът не е обсъдил по същество представените доказателства относно причините, които са наложили първоначалното издаване на разрешението. Оспорен е и извода на съда, относно възможността за алтернативна защита чрез банки или частни охранители. Твърди се, че съдът не е отчел наличието на основателна причина по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ, която по несъмнен начин обосновава необходимостта от продължаване на разрешението. Направено е и позоваване на разпоредбата на чл. 7, § 4 от Директива (ЕС) 2017/853, според който, разрешителните могат да бъдат подновявани, ако условията, въз основа на които са издадени, продължават да се спазват. По твърдение на оспорващия, в настоящия случай, всички тези условия са запазени, поради което липсват правни и фактически основания за отказ за подновяване на разрешението. Развити са и допълнителни аргументи за неправилно тълкуване на целта на закона, В съответствие с тези доводи е направено искане за отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на съдебен акт, по силата на който да се отмени административния акт. Претендира се и присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание, касаторът, чрез процесуален представител – адв. К. Захариева от Адвокатска колегия - Ловеч поддържа касационната жалба по заявените в нея доводи и аргументи. Заявява искане за уважаване на подадената касационна жалба и отмяна на оспорения административен акт. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – началник на 01 РУ – Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез представител по пълномощие – главен юрисконсулт К. В.-Гяурова представя писмена молба, в която не възразява по хода на делото. Заявява становище по съществото на спора, според което счита касационната жалба за неоснователна и недоказана. Формулира искане за оставяне в сила на оспореното съдебно решение и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Заявено е и възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура в съдебно заседание и в нарочни писмени бележки дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага съдебно решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за допустима - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореният съдебен акт, състав на Административен съд – София-град е отхвърлил жалбата на В. К. Г. против Отказ с рег. № 225р-45565/28.11.2023 год. на началник на 01 РУ - СДВР, за издаване на разрешение за продължаване на срока на късо огнестрелно оръжие. За да постанови този резултат, от фактическа страна първоинстанционния съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Производството пред административния орган – началник на 01 РУ – СДВР е започнало по повод заявление с вх. № 132100-2060/28.09.2023 год., подадено от В. К. Г. с искане за подновяване на разрешение за съхранение и/или носене и употреба, съгласно чл. 87 от ЗОБВВПИ. В заявлението е вписано, че оръжието (пистолет) е необходимо за самоохрана. Във връзка с подаденото заявление, с докладна записка от 04.10.2023 год., старши инспектор е уведомил началника на 01 РУ - СДВР, че е извършена проверка по подаденото от жалбоподателя искане, като е установено, че същият е задържан на 28.04.2018 год. в 01 РУ-СДВР за престъпление по чл. 144, ал. 1 от Наказателния кодекс. В докладната е посочено, че не са установени други данни в системите на МВР за извършени от лицето други престъпления или противообществени прояви. В хода на проверката по заявлението е извършено и посещение на адреса на местоживеене на заявителя, като от приложената по делото докладна записка от 25.10.2023 год. се установява, че лицето отказва да му бъде извършена проверка дали отговаря на условията на чл. 98, ал. 1 и ал. 2 от ЗОБВВПИ. Към административната преписка е приложена и докладна записка от 31.10.2023 год., изготвена от полицейският инспектор в група „КОС“ до началника на 01 РУ - СДВР, в която е отразено че по подаденото от Г. заявление са приложени изискуемите документи по ЗОБВВПИ, от които е видно, че към момента същият не е осъждан за умишлени престъпления от общ характер, срещу него няма данни за образувани досъдебни производства и повдигнати обвинения и е психично здрав. Отразени са наличните в информационните масиви на МВР данни за задържане на лицето. При така установените обстоятелства, с писмо от 03.11.2023 год., В. Г. е уведомен за започнало производство по изготвяне на отказ за издаване на исканото разрешение - на основание чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ - поради липса на основателна причина, която по несъмнен начин да обосновава издаване на разрешението. На заявителя е предоставена възможност за депозиране на възражения, искания и/или доказателства в 7-дневен срок. Във връзка с предоставената му възможност, на 26.11.2023 год. В. К. Г. е представил възражение, в което е вписал, че е наследник на известна фамилия, борави с големи парични суми, семейството му е било обект на грабеж през годините, вкл. обир на парична сума в големи размери. Заявил е, че оръжието му е необходимо за самоотбрана и защита на семейството. С докладна записка от 22.11.2023 год., старши инспектор в група „КОС“ е уведомил началника на 01 РУ – СДВР за извършените действия и установените обстоятелства по повод заявлението на В. Г.. Във връзка с установените фактически обстоятелства, началникът на 01 РУ – СДВР е постановил оспорения Отказ с рег. № 225р-45565/28.11.2023 год. В мотивите на административния акт е прието, че посочения от заявителя аргумент за самоотбрана и охрана на семейството му не е обоснован по несъмнен начин. В съответствие с това е формиран извод, че лицето няма основателна причина, която по несъмнен начин да обосновава необходимостта от издаване на разрешението за продължаване на срока на огнестрелното оръжие с цел самоотбрана. Въз основа на фактите по делото, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна, установявайки от правна страна, че актът е издаден от компетентен административен орган в кръга на предоставените му от закона правомощия. Установено е, че административният акт съответства на изискванията за форма и съдържание, като при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение материалната законосъобразност на административния акт, съдът е приел, че оспорения отказ е постановен в съответствие с относимите материалноправни норми. При формирането на този правен извод, съдът е приел, че независимо от това дали става въпрос за производство, инициирано по реда на чл. 76 от ЗОБВВПИ (издаване на разрешение) или е такова по реда на чл. 87 (подновяване на издадено вече разрешение), във всеки случай, заявителят следва да докаже наличието на основателна причина, която по несъмнен начин да обоснове издаването на благоприятстващ за лицето административен акт. При формирането на този правен извод, съдът се е позовал на чл. 7, § 4 от Директива (ЕС) 2017/853 на Европейския парламент и на съвета от 17 май 2017 год. за изменение на Директива 91/477/ЕИО на Съвета относно контрола на придобиването и притежаването на оръжия, както и на цитирана съдебна практика на ВАС. В заключение, съдът е обосновал мотиви, че нуждата от самоотбрана не е установена от жалбоподателя и в хода на съдебното производство. В съответствие с тези изводи, съдът е приел, за законосъобразен постановения отказ, поради което е отхвърлил жалбата, като неоснователна и в полза на административния орган е присъдил разноски в размер на 100,00 лева за юрисконсултско възнаграждение. Решението е валидно, допустимо и правилно. Касационната инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, относно компетентността на административния орган, съответствието на административния акт със законовите изисквания за форма и съдържание, както и относно липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват незаконосъобразност на отказа на началника на 01 РУ - СДВР на собствено основание, поради което и в съответствие с нормата на чл. 221, ал. 2 от АПК препраща към тези мотиви. Видно от оспорения административен акт, органът е мотивирал постановения отказ с разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ. Съгласно чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ, разрешения за придобиване и/или съхранение на взривни вещества и пиротехнически изделия, разрешения за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях не се издават на лице, което няма основателна причина - самоотбрана, ловни цели, спортни цели, културни цели, колекциониране, която по несъмнен начин обосновава издаването на разрешение. Съгласно разпоредбите на чл. 6, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗОБВВПИ, с оглед на предназначението му, субектите, които го използват и техническата му характеристика, огнестрелното оръжие е за служебни или за граждански цели. Независимо от това, дали оръжието е за служебни или за граждански цели, законът поставя изискване (чл. 76, ал. 3, т. 3 от ЗОБВВПИ) за наличие на основателна причина за издаване на разрешението. Анализът на разпоредбите на чл. 6, ал. 3 и чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ обосновава извод, съгласно който, физическите лица могат да придобиват огнестрелно оръжие и боеприпаси само за граждански цели. Те не могат да придобиват оръжие за служебни цели, тъй като такива цели имат само физическите и юридически лица, регистрирани като търговци и извършващи съответната търговска дейност или дейност, която изисква да бъде водена по търговски начин. В съответствие с горното, за да може да получи исканото разрешително, заявителят е следвало да докаже наличието на някоя от визираните в нормата на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ граждански цели. Когато заявлението е мотивирано с искане за самоотбрана, следва да е налична опасност от нападение над личността или имуществото, когато би се оказал застрашен животът или здравето на лицето, респ. на членове на неговото семейство. Съобразно изискванията на закона, тази нужда за „самоотбрана“ следва да е доказана по несъмнен начин, а не да е предполагаема или хипотетична, поради което правилно органът и съдът са приели, че в заявлението си В. Г. не е посочил основателна причина за искането да му бъде подновено разрешението. В тежест на жалбоподателя – настоящ касатор, е да докаже необходимостта си от съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие, като въз основа на конкретните твърдения, обосноваващи искането му, следва да ангажира и доказателства. В случая в подаденото от Г. заявление е посочено с цел самоохрана, като тази необходимост е обоснована с допълнително депозираното възражение, в което са заявени недоказани твърдения за боравене с големи парични суми, извършен троен обир за над 110 000 лв. и грабеж на автомобил през годините. По твърдение на заявителя, оръжието му е необходимо за самоотбрана и защита на семейството му. Настоящият касационен състав приема, че така заявените обстоятелства не удостоверяват по несъмнен и категоричен начин необходимостта от притежаване на късоцевно огнестрелно оръжие за самоотбрана. На първо място, така заявените твърдения не обосновават реална опасност или реална заплаха за здравето и живота му по смисъла на специалния закон. От страна на заявителя липсват конкретни данни за твърдените от него противоправни посегателства, нито яснота дали същите са били насочени лично или спрямо други членове на семейството му, доколкото е заявено, че същия е наследник на известна фамилия. Липсва яснота и за времето на извършване на тези противоправни посегателства, с цел преценка относимостта им към подаденото заявление. По отношение на твърденията, че оръжието му е необходимо за охрана на паричните средства, следва да се посочи, че същите не кореспондират със законовите изисквания за притежаване на лично късо огнестрелно оръжие за граждански цели - самоотбрана. По отношение твърдението на касатора за наличната необходимост, обективирана от боравенето с големи парични суми, следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, която указва, че плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв. В допълнение на горното следва да се има предвид, че доколкото целта, която се преследва посредством поисканото разрешение – охрана на паричните средства, реферира към наличие на служебни, а не граждански цели. Въпросните служебни цели – охрана на паричните средства обективно биха могли да бъдат постигнати и посредством реда и условията, регламентирани в Закона за частната охранителна дейност. Обосновани се явяват и доводите на административния съд, че по отношение на тези твърдения, от страна на заявителя не са ангажирани доказателства нито пред административния орган, нито в хода на съдебното дирене. Липсват каквито и да е твърдения и доказателства в тяхна подкрепа, че по повод осъществяване на така заявената от лицето дейност, същият е получавал заплахи или закани, или по друг начин е застрашен живота, здравето или имуществото – негово или на негови близки. Доколкото жалбоподателя е посочил необходимост от самоотбрана, именно това основание е следвало да докаже както пред органа, така и пред съда, с конкретни факти и доказателства. От ангажираните в хода на съдебното дирене доказателства не се установява наличието на причина, която налага използването на оръжие за самоотбрана. Обосновано съдът сочи, че съхранението, носенето и употребата на огнестрелно оръжие е дейност, съставляваща източник на висока степен на опасност за живота и здравето на хората, поради което и законодателят е поставил изискване за възможност за упражняването й в зависимост от определени предпоставки. Част от законоустановените предпоставки са и тези, свързани с въвеждане на разрешителен режим при доказване на обоснована необходимост и основателна причина. Съгласно трайната съдебна практика в тежест на заявителя е да обоснове искането си, като представи съответните доказателства в зависимост от конкретното основание, посочено от него, от които да е видно, че действително е налице необходимост от издаване на исканото разрешение. В настоящият случай липсват каквито и да е доказателства, които по безпротиворечив начин да доказват заявената необходимост от издаване на исканото разрешение, както правилно се приема от органа и от съда. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни заявените от касатора твърдения, че в случая същия не дължи доказване на обстоятелствата за самоотбрана, доколкото е поискано продължаване срока на вече издадено разрешително за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях. Споделими са мотивите на първоинстанционния административен съд, че в случая е без значение, дали производство се развива по реда на чл. 76 от ЗОБВВПИ (първоначално издаване на разрешение) или е такова по реда на чл. 87 (подновяване на издадено вече разрешение), доколкото във всеки случай, заявителят следва да докаже наличието на основателна причина, която по несъмнен начин да обоснове издаването на благоприятстващ за лицето административен акт. Не може да се обоснове противен извод и при тълкуване на посочената както от касатора, така и от първоинстанционния съд разпоредба на чл. 7, § 4 от Директива (ЕС) 2017/853 на Европейския парламент и на съвета от 17 май 2017 год. за изменение на Директива 91/477/ЕИО на Съвета относно контрола на придобиването и притежаването на оръжия. Текстът на посочената нормативна разпоредба от общностното право указва, че: „Разрешителните за притежаване на огнестрелни оръжия се преразглеждат периодично на интервали, които не надвишават пет години. Разрешителното може да бъде подновено или удължено, ако условията, въз основа на които то е издадено, продължават да се спазват“. Анализът на така цитираната правна регламентация обосновава извод, че при подновяване или удължаване на разрешителното, административният орган дължи преценка и относно спазване на условията, въз основа на които то е издадено, в т.ч. и в светлината на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ – наличието на основателна причина, в случая за самоотбрана. Предвид гореизложеното, първоинстанционният съд е формирал правилен извод, че отказа на началника на 01 РУ – СДВР е постановен от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на относимите материалноправни норми, в пълно съответствие с целта на закона, поради което съдебното решение следва да бъде оставено в сила. По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, в полза на ответника следва да се присъди сумата от 51,13 евро, равняваща се на 100,00 лева, определена по реда на чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (в относимата редакция). Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,