Определение № 8754 от 23.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9107/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на МД Л. А., гражданин на Народна Република Бангладеш, депозирана чрез адв. Петков, против определение № 20847/17.06.2025г., постановено по адм. дело № 3959/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което жалбата на чужденеца срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид "Д" на територията на Република България, издаден на 10.03.2025 г. от консулско длъжностно лице при Посолството на Република България в гр. Джакарта, Република Индонезия е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. На посоченото основание се претендира отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на производството. Ответната страна- консулско длъжностно лице при Посолството на Република България в гр. Джакарта, Република Индонезия, не заявява становище по частната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу определение, подлежащо на касационен контрол съобразно чл.229, ал.1, т.1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното определение АССГ е приел, че жалбата на чужденеца, гражданин на Народна Република Бангладеш, срещу отказа на завеждащия "Консулска служба" при Посолството на Република България в гр. Джакарта, Република Индонезия, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване на територията на Република България (виза вид "Д"), е недопустима, поради което е оставил същата без разглеждане и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че не е налице установената в чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) предпоставка, при наличието на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 (визи вид „Д“) подлежат на обжалване по съдебен ред, а именно лицето да претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Изложени са съображения, че в подадената жалба не се сочи засягане на основни права, а единствено се твърди, че е засегнато правото на образование на заявителя, което право обаче не попада сред категорията основни права, защитими от ЕКПЧ, и съответно оспореният отказ не е от категорията изключения, за които се допуска съдебно обжалване. По отношение не претендираното нарушаване на чл.14 от Конвенцията съдът е приел, че цитираната норма, установяваща забрана за дискриминация, не установява основно човешко право, а има за цел да гарантира установените в Конвенцията права. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбите на чл. 9а, ал. 2, т.4 и чл.15, ал.1 от ЗЧРБ визата за дългосрочно пребиваване (виза вид "D") със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на някое от основанията, определени в ЗЧРБ. В настоящата хипотеза в искането за издаване на виза вид „Д“ като цел на пътуването е посочено обучение. Приложени са доказателства, че чужденецът е приет за обучение по специалност „Информационни и комуникационни технологии“, но трябва да премине 11 месечен подготвителен курс за езикова и специализираща подготовка към департамента за езиково обучение на Русенски университет „Ангел Кънчев“. В жалбата, депозирана пред АССГ се твърди, че с постановения отказ исканата виза да му бъде издадена, е нарушено основно право на жалбоподателя, а именно правото на образование, както и установената в чл.14 от ЕКПЧ забрана за дискриминация, но не са изложени конкретни факти, обосноваващи твърдяните нарушения. С нормата на чл.10а, ал.4 е въведено изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ, от който вид е и визата, поискана от чужденеца. С цитираната норма е предвидено изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от жалбоподателката нарушение на правото на образование не попада в хипотезата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ. Цитираната норма препраща към основните права, установени в ЕКПЧ, а правото на образование е регламентирано в чл. 2 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, в чийто преамбюл е предвидено, че правителствата, подписали този Протокол като членове на Съвета на Европа, са решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи освен включените вече в Част І на Конвенцията. Освен това, правото на образование, регламентирано в чл.2 от Протокол № 1 не означава, че образованието следва да се осъществява именно на територията на точно определена държава, респ. това не дава право на чужденец да влиза или остава на територията на държавата. Тепърва в депозираната частна жалба се навеждат твърдения за засягане на правото на личен живот, защитено с нормата на чл. 8 ЕКПЧ, като се сочи, че това право не приключва с неприкосновеността, а съдържа и правото да се установяват и развиват взаимоотношения с други човешки същества, особено в емоционалната сфера, с цел развитие и проявление на личността. Тези твърдения, релевирани едва в частната жалба, също са бланкетни и не са изложени каквито и да било конкретни факти, които да ги обосновават- напр. наличието на семейство в България. Твърдението за нарушение на чл. 14 ЕКПЧ – забрана за дискриминация, правилно е счетено от съда за декларативно и бланкетно, като не става ясно в какво се състоят дискриминационните действия и в сравнение с кои други групи лица е дискриминиран жалбоподателя. Наред с това следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл. 14 ЕКПЧ е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията, т.е. тя не въвежда право по смисъла на ЕКПЧ, а е гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея, а правото на пребиваване в чужда страна не е сред тях. Правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира дискриминация при отказ за издаване на виза и нарушаване на чл. 14 ЕКПЧ. По тази съображения съдът намира, че първоинстанционният съд правилно е приложил чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, поради което определението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение