Определение № 60429 от 30.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 308/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Токуда Банк“ АД срещу определение №260075/03.11.2020г. по т.д№787/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, с което е изменено постановеното по същото дело решение №226/29.07.2020г. в частта за разноските и банката е осъдена да заплати на адвокат Д. Л. Ф., от САК, сумата от 2500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл.38 ал.2 от ЗА, за осъществено от адвокат Ф. процесуално представителство пред въззивната инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателят поддържа, че оказаната от адвокат Ф. правна помощ не е безплатна, като представеният по делото договор за правна помощ е възмезден – в него изрично е предвидено заплащане на възнаграждение в размер на 2500 лева от страна на доверителката в полза на адвоката. Наред с това твърди, че по делото липсват данни и доказателства въззиваемата Р. Д. да е материално затруднена, като без наличието на тази материалноправна предпоставка приложението на чл.38 ал.2 от ЗА е недопустимо. Счита, че претенцията на адв. Ф. за присъждане на разноски не отговаря на изискването на ГПК за редовност, тъй като не е посочена банкова сметка или друг начин на плащане. Изтъква, че адв. Ф. е осъществявала съвместно процесуално представителство на двамата ответници, без да са извършени отделни съдопроизводствени действия по отношение на тях, като липсва основание за единна дейност да се претендират отделни възнаграждения. Ответницата Р. С. Д. счита частната жалба за неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор.Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по т.д. №787/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, е приключило с решение №226/29.07.2020г. в.гр.д. № 3787/2019г., с което частично е уважена въззивната жалба на „Токуда Банк“ АД и е отменено първоинстанционното решение №54 от 25.01.2019г. по търг.дело №73/2018г. на Старозагорски окръжен съд, в частта по иска по чл.439, ал.1 от ГПК, предявен срещу Р. Д. Стайков, а в частта, с която искът по чл.439, ал.1 от ГПК е отхвърлен по отношение на Р. С. Д., както и в частта, с която съдът е оставил без разглеждане искането на „Токуда Банк“ АД за прекратяване на производството по изпълнително дело №20157870400164 на ЧСИ - М. Д. на основание чл.433, ал.1, т.7 от ГПК, първоинстанционното решение е оставено в сила. Със същото решение Пловдивски апелативен съд е обезсилил постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение №428 от 24.09.2019г. по т. д. №73/2018г. на Старозагорски окръжен съд. С оглед изхода на спора решаващият състав е осъдил „Токуда Банк“ АД да заплати на Р. С. Д. сумата от 2500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С молба с вх.№260769/29.09.2020г. процесуалният представител на Р. С. Д. – адвокат Д. Ф., е поискала сумата от 2500 лева да й бъде присъдена на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА като адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ за въззивното производство. С обжалваното определение Пловдивски апелативен съд е уважил молбата по чл.248, ал.1 от ГПК, като вместо на въззиваемата Р. Д., е присъдил адвокатското възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на нейния процесуален представител. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. В настоящия случай на ответницата по частната жалба Р. С. Д., е оказана безплатна адвокатска помощ по силата на сключен договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че представителството ще се осъществява безплатно на основание чл.38, ал.2 от ЗА за оказване на помощ на материално затруднено лице. С оглед на това е налице предвиденото в чл.38, ал.2 от ЗА основание за присъждане на адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат за осъщественото във въззивното производство процесуално представителство. За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение, адвокатът е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че такава се предоставя безплатно на някое от основанията по чл.38, ал.2 от ЗА, като наличието на конкретно посоченото основание не се нуждае от доказване. В последователната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК с определения по ч. т. д. №2445/2016 г. на II т. о., ч. т. д. №2266/2016 г. на I г. о., ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. и др., се приема, че достатъчно за уважаване на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал 2 ЗА е изявление, че предоставената правна помощ е уговорена като безвъзмездна, при липсата на данни, които да го опровергават и отговорност на насрещната страна за разноски. В този случай, съгласно чл.38 ал.2 от ЗА ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по - нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. В случай, че адвокатът е регистриран по ЗДДС, съгласно пар.2а от ДР на Наредба №1/2004г. върху определеното адвокатско възнаграждение следва да се начисли и ДДС. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че в случая не е налице хипотезата на чл.38 ал.2 от ЗА, тъй като в договора за правна защита и съдействие изрично е предвидено заплащане на 2500 лева от страна на доверителката Р. С. Д. в полза на адвоката – довереник. Действително в договора е посочено, че адвокатът има право на възнаграждение в размер на 2500 лева, но не е поето задължение тази сума да бъде заплатена на доверителката Р. Д. нито в хода на производството, нито след неговото приключване. Ясно е изразена волята на страните процесуалното представителство да се осъществява от адвоката безплатно, като самият термин е употребен на три места в договора. Посоченият от страните размер на дължимото възнаграждение не е обвързващ за съда, съответно няма правни последици, доколкото определянето на възнаграждението при предоставяне на безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38 ал.2 от ЗА се осъществява изцяло по преценка на съда с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и извършените от адвоката процесуални действия, в размер не по-нисък от минималните размери по Наредба №1/2004г. Въпреки, че жалбоподателят е изразил в представената във въззивното производство писмена защита доводи за липса на предпоставки за осъществяване на безплатна правна помощ, той не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на тези твърдения. При уговорено между страните предоставяне на безплатна правна помощ и липса на данни по делото, опровергаващи твърдението, че страната е материално затруднена, правилно въззивният съд е приел, че следва да присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА на адв. Ф. за осъщественото от нея процесуално представителство във въззивното производство. Неправилно обаче съставът на Пловдивски апелативен съд е съобразил като дължим посочения в договора за правна помощ размер на адвокатското възнаграждение, вместо да осъществи самостоятелна преценка по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. С оглед на изложеното, обжалваното определение следва да се отмени частично, като присъденото на адв. Д. Ф., в качеството на процесуален представител на Р. С. Д., адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до предвидения в наредбата по чл.36 ал.2 от ЗА размер, доколкото по делото не са налице обстоятелства, обосноваващи определянето на по – висок от този размер. Неоснователно е искането жалбоподателя за определяне на по- малък от предвидения в наредбата размер, поради това, че адв. Ф. е осъществявала съвместно процесуално представителство на двамата ответници, без да извършва различни процесуални действия за всеки от тях. Всеки един от ответниците се е защитавал по отношение на материален интерес от 47 130лв., който материален интерес е и основата за изчисляване на минимално дължимото възнаграждение по чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разноски за настоящото производство по чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 248 от ГПК не се дължат и не следва да се присъждат на страните, тъй като производството по обжалване на определение по чл. 248 от ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 от ГПК. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение