Решение № 101 от 5.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 1029/2012 г.

Решение № 101 от 5.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 1029/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], Стара З., срещу решение № 275 от 06.07.2012 г. по в. т. д. № 379/2012 г. на Окръжен съд- Стара Загора, с което е потвърдено решение № 216/05.03.2012 г. по гр. д. № 2772/2011 г. на Районен съд- Стара Загора, за осъждане на касатора да заплати на [фирма], София, на основание чл. 403, ал. 1 ГПК, сумата 25000 лева - обезщетение за вреди за периода от 02.02.2009 г. до 16.04.2009 г., причинени вследствие на непредявяване в срок на бъдещ иск, относно който е допуснато обезпечение по ч. т. д. № 48/2009 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2010 г. до окончателното заплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Иска се присъждане на направените разноски във всички инстанции. Ответникът, [фирма], [населено място], оспорва основателността на жалбата по съображения, подробно изложени в представения от него отговор. С определение № 262/20.03.2013 г. по т. д. № 1029/2012 г. ВКС, ТК, състав на I ТО е допуснал, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационно обжалване по въпросите: 1.Намира ли приложение чл. 403, ал. 1 ГПК, ако отмененото впоследствие обезпечение е допуснато за бъдещ иск, предявен след изтичане на дадения от съда срок по чл. 390, ал. 3 ГПК, производството по което е висящо?; 2. В хипотеза на чл. 403, ал. 1, пр. 2-ро ГПК, ако наложената обезпечителна мярка е запор на вземане към трето лице, при претендирани вреди - законна лихва върху запорираното вземане, необходимо ли е ищецът да докаже, че запорираното вземане съществува и е изискуемо?". Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че отговорността за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК е невиновна, като причинителят на вредата отговаря по см. на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за всички преки и непосредствени вреди и не може да се освободи от отговорност дори и да установи, че е положил дължимата грижа да провери допустимостта или основателността на иска. Отговорността за вреди при обезпечаване на бъдещ иск се носи, ако той не е бил предявен в срок, дори искът да е основателен. Направен е извод, че след като искът, за който е било допуснато обезпечението, не е бил предявен в указания от съда едномесечен срок, лицето, срещу което е наложено обезпечението, може да претендира от касатора настъпилите за него вреди от наложеното обезпечение. Приети са за неоснователни доводите на жалбоподателя за недължимост на обезщетението по чл. 403, ал. 1 ГПК, поради висящност на предявения от него иск за вземането, за което обезпечението е допуснато и отменено впоследствие, поради непредявяването на иска в рамките на указания от съда за това срок. Според решаващия състав, при допуснатата обезпечителна мярка - запор на вземане на длъжника към трето лице / [фирма]/, ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е лишен от възможността, в качеството си на кредитор по това вземане, да получи плащане в размера, в който е наложено обезпечението - за 1 252 962,08 лева. Сочи се, че с оглед наложената обезпечителна мярка - запор върху парично вземане, ищецът е претърпял вреди, представляващи законна лихва, от забавеното изпълнение на неоснователно запорираното вземане, които не би претърпял, ако вземането не беше запорирано, и които не могат да се претендират от третото задължено лице, Б." АД, от страна на което, не е налице виновно поведение, с оглед връченото му запорно съобщение. По поставения правен въпрос: В чл. 403, ал. 1 ГПК са посочени три отделни самостоятелни хипотези, при които допуснатото обезпечение на иска, представлява неоснователно засягане на правната сфера на ответника по иска, а именно, когато: /1/ искът е отхвърлен като неоснователен; /2/ делото е прекратено; /3/ бъдещият иск не е предявен в дадения на ищеца срок. Непредявяването на бъдещия иск в дадения от съда срок лишава от основание понесеното от ответника по бъдещия иск ограничение на правата му, независимо какъв би бил изхода на спора. То е самостоятелно основание по чл. 403, ал. 1 ГПК за ангажиране на отговорността за вреди на ищеца по бъдещия иск и за разлика от другите две основания по чл. 403, ал. 1 ГПК не е обусловено от изхода на делото. Отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. За да се претендират вреди от неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва, трябва да е налице забава на изпълнението, която от своя страна е предпоставена от настъпване на изискуемостта на вземането. Следователно, когато обезпечителната мярка е запор върху вземане към трето лице, а претендираната вреда - законна лихва върху запорираното вземане, е необходимо запорираното вземане да съществува и да е изискуемо, като на основание чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е да докаже тези обстоятелства, като ползващи го. С оглед изложеното, отговорът на поставените правни въпроси е: 1.Разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК намира приложение, ако отмененото впоследствие обезпечение е допуснато за бъдещ иск, предявен след изтичане на дадения от съда срок по чл. 390, ал. 3 ГПК, производството по което е висящо.; 2. В хипотеза на чл. 403, ал. 1, пр. 2-ро ГПК, ако наложената обезпечителна мярка е запор на вземане към трето лице, при претендирани вреди - законна лихва върху запорираното вземане, е необходимо ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК да докаже, че запорираното вземане съществува и е изискуемо. По съществото на касационната жалба: С оглед даденото разрешение на втория поставен правен въпрос, въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, ВКС се произнася по съществото на спора. Безспорно по делото е, че в полза на касатора - ответник по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК, е допуснато обезпечение на бъдещ иск на стойност 1 252 962,08 лева чрез налагане на обезпечителна мярка запор на вземане на длъжника към трето лице. Бъдещият иск не е предявен в дадения от съда срок, поради което допуснатото обезпечение е отменено и наложеният от ЧСИ запор върху вземането към третото лице вдигнат на 16.04.2009 г. Въз основа на писмо № 1125/22.06.2009 г. на третото задължено лице до ЧСИ се установява, че то не е оспорило съществуването на вземане, предмет на запорното съобщение, към датата на налагане на запора. Липсват, обаче, доказателства запорираното вземане да е изискуемо към периода, за който се претендира лихвата за забава, поради което изводът на въззивната инстанция, че са настъпили вреди за ответника по касацията от налагането на обезпечителна мярка-запор върху вземането му към третото задължено лице, представляващи лихва за забава на изпълнението на това вземане, е неправилен. След като не се доказва вземането да е било изискуемо, титулярът му не може да иска изпълнение, дори да не беше наложен запор върху вземането. Ето защо, претендираните вреди не се явяват пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка, поради което искът по чл. 403, ал., пр. 2 ГПК е неоснователен. Предвид изложеното, обжалваният въззивен акт, като неправилен, следва да бъде отменен изцяло, а исковете по чл. 403, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД отхвърлени, като неоснователни. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени разноски за всички инстанции в размер на 2800 лева. Водим от горното, на основание чл. 293, ал. 2, вр. чл. 281, т. 3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение,