Определение № 2611 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 464/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Л. Я. Д. чрез адв. В. против определение № 3134/04.12.2024 г. по гр. д. № 2874/2023 г. на Апелативен съд – София (АС – София), втори граждански състав, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК – за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, с присъждане в полза на страната на сторените във второинстанционното производство разноски. Частната жалба не е касационна и в случая не се извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване - защото се обжалва определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за допълване на постановеното от него решение в частта за разноските. Ето защо, представеното към частната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, е неотносимо към настоящото производство. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено, а разноските, сторени от жалбопадателката пред въззивния съд – присъдени съразмерно с отхвърлената част на жалбата на насрещната страна, в размер на 960. 80 лв. Ответникът - Прокуратура на Република България (ПРБ), не взема становище. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение като съобрази данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството пред апелативния съд по гр. д. № 2874/2023 г. е образувано по въззивни жалби и на двете страни в процеса – настоящата жалбоподателка, ищцата е обжалвала първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения иск за обезщетение на неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над 10 000 лв. до 30 000 лв., а ответната прокуратура – в осъдителната част, с която е осъдена да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. и такова за имуществени (разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, проведено по незаконното обвинение) в размер на 7 800 лв. Във въззивното производство е представен договор № 5954/09.10.2023 г., с което е уговорена адвокатска услуга между клиента – ищцата Д. и адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“ (л. 36 от кориците на делото на апелативния съд). Съгласно договора, негов предмет е предоставяне – от адвокатското дружество чрез адв. В. – асоцииран към дружеството адвокат, на правно съдействие и защита на клиента, изразяващи се в процесуално представителство по въззивната проверка на решение № 4464/11.08.2023 г. по гр. д. № 3257/2023 г. на СГС, ГО, I - 26 състав, както и в касационното производство по допустимост и по същество. Уговореното възнаграждение за изпълнение на така възложената работа е 1 700 лв. без ДДС или общо 2 040 лв. То е дължимо за представителство пред една съдебна инстанция и е заплатено по банков път, по сметка на дружеството, съгласно уговорения в договора за адвокатска услуга начин като неговата сметка е заверена с тази сума. С въззивното решение (№ 882/25.07.2024 г. по гр. д. № 2874/2023 г. на АС - София) първоинстанционният акт е потвърден, без съставът на въззивната инстанция да разпредели отговорността за разноски с нарочен диспозитив. В решението се съдържат мотиви, поради които разноски в полза на страните не се присъждат, а остават в тяхна тежест, както са сторени - тъй като нито една от подадените жалби не е основателна. Ищцата е депозирала молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното от въззивната инстанция решение в частта за разноските (следва да се има, че когато съдът не намери основание за присъждане на такива, той не се произнася с отделен диспозитив за отхвърляне на искането за разноски и в този случай заинтересованата страна може да иска допълване, а не изменение, на съдебния акт – определение или решение в частта за разноските). Искането е обосновано с доводи, че на страната се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение във връзка със защитата й по въззивната жалба на насрещната страна – тъй като тя е счетена за неоснователна от въззивния съд. Ето защо, според постигнатия от тази инстанция правен резултат (т.е. успешна защита на вече присъдените от първостепенния съд обезщетения за неимуществени вреди от 10 000 лв. при претенция от 30 000 лв. и за имуществени вреди – изцяло, от 7 800 лв.), се иска заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 960. 80 лв. с ДДС - разноски за въззивното производство. За да отхвърли молбата по чл. 248 ГПК второинстанционният съд е приел на първо място, че в хипотезата на подадена от всяка от насрещните страни въззивна жалба, сторените за защита по собствената жалба разноски не се възлагат върху другата страна, а остават за сметка на страната, която ги е направила. На второ място, неоснователността на молба е изведена и по съображения, че ищцата не е разграничила разноските, които е направила по своята въззивна жалба от тези, които е понесла като ответник по жалба, което препятства присъждането им във втората хипотеза. Обжалваното определение е неправилно. Разпределянето на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция (чл. 81 ГПК). Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска, а на ответника се присъждат разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Във въззивното производство страните имат право на разноски като обжалваемият интерес за всяка от тях се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право на разноски съобразно отхвърлената част от въззивната жалба. Т.е. при потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, която се атакува с жалба от насрещната страна, за защитата си срещу нея другата страна по спора (дори и при неуспех на собственото й обжалване), има право на разноски, съразмерно (пропорционално на) уважената част от иска/исковете. Това е хипотеза, която не е разгледана от въззивния съд в обжалваното определение, а настоящият случай е точно такъв. Обжалваемият интерес по делото пред въззивния съд е 37 800 лв. (по иска за неимуществени вреди, предявен за 30 000 лв. и по иска за имуществени вреди, предявен за 7 800 лв., запазили висящността на спора по тях предвид двете въззивни жалби на насрещните страни). По жалбата на ответника и респ. защитата по нея на ищцата, горният интерес възлиза на 17 800 лв. (т.е. присъдената от градския съд обща сума за обезвреда на двата вида вреди) и определя спрямо интереса по жалбата на ищцата - от 37 800 лв. (с искане за пълно уважаване на претенцията за обезщетение на неимуществени вреди) – поради потвърждаване изцяло на първоинстанционното решение - удовлетворяване на предявените обективно съединени искове в размер на 47, 1 %. Съответни на него – т.е. пропорционално са дължимите на ищцата разноски, сторени във връзка с успешната й защита по въззивната жалба на другата страна. Обстоятелството, че уговореното възнаграждение на адвокат не е диференцирано според вида защита пред съответната инстанция (в случая въззивна), не е аргумент да се откаже присъждане на пропорционално такова според постигнатия правен резултат, т.е. според уважената част от иска, предмет на делото. Изводът за обратното, направен от въззивния съд в обжалваното определение, не намира опора в закона. В случая с оглед неуважаването на въззивната жалба на ПРБ на ищцата се дължи сумата от 960. 80 лв. (с начислен ДДС, доколкото няма спор, че адвокатското дружество е с регистрация по ЗДДС) за направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение по договор № 5954/09.10.2023 г. за защитата й в производството пред апелативния съд във връзка с подадената от насрещната страна жалба. Заплащането на хонорара за извършената услуга е в съответствие с уговорения в договора начин на плащане, а разходът е реално направен, което се установява от приложените банкови документи. Предвид изложеното, като е оставил без уважение молбата на ищцата с правно основание чл. 248 ГПК, въззивният съд е постановил незаконосъобразно определение, което ще следва да бъде отменено, а поисканите от страната разноски в горепосочения им размер – присъдени. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,