Определение № 805 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3833/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Г. А. против определение № 11328 от 12.06.2025 г. по в. гр. д. № 8836/2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради липсата на фактическа и правна сложност по предявения ревандикационен иск, защитата на ответника по който е осъществена в едно от общо две проведени във въззивната инстанция открити съдебни заседания, без по делото да са събирани нови доказателства и без процесуални усложнения, което прави присъденото в полза на другата страна адвокатско възнаграждение прекомерно. Иска отмяна на определението. Претендира разноски. Ответникът по частната жалба Лесотехнически университет е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за нередовност на частната жалба поради липса на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и за нейната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните намира следното: Частната жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна – с правен интерес да обжалва съдебния акт, поради което същата е процесуално допустима. Неоснователни са доводите на ответника по частната жалба за нейната нередовност, тъй като разглеждането й не е обусловено от наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. В мотивите към т. 24 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Следователно за редовността на частната жалба не се изисква прилагане на изложение по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК – арг. и от чл. 274, ал. 3 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С въззивното решение Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Д. А. против Лесотехническия университет два обективно кумулативно предявени иска по чл. 108 ЗС за установяване правото му собственост въз основа на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и предаването на владението върху два имота в землището на кв. В., м. К., [населено място]. С оглед изхода на спора въззивният съд е присъдил в полза на въззиваемия сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева без ДДС (1800 лева с включен ДДС), претендирани въз основа на договор за правна защита и съдействие от 26.01.2021 г. и доказателства за извършването им - фактура от 27.01.2022 г. и преводно нареждане от 04.02.2022 г. Намерил е за неоснователно релевираното от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК Д. А. е поискал изменение на въззивното решение в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото с въззивното решение в полза на въззиваемия адвокатско възнаграждение до размера, установен в Наредба № 1 от 09.06.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, наричана Наредбата). За да остави без уважение молбата му, въззивният съд е приел, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, отчитайки предмета на спора, правопораждащите основанието на исковете факти, въведените от процесуалния представител на въззиваемия правоизключващи възражения и доказателствения материал. Взел е предвид и събирането във въззивното производство на нови доказателства – заключение на съдебно-техническа експертиза, и положения от процесуалния представител на въззиваемия труд, включващ мотивиран отговор на въззивната жалба, становище по доказателственото искане на насрещната страна, участие в съдебно заседание, в което е прието експертното заключение и подробно аргументирано становище по съществото на спора. Съобразявайки тези данни и решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, според което съдът не е обвързан от размерите в Наредбата, същият е приел, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 1500 лева без ДДС по предявени обективно кумулативно съединени оценяеми искове за собственост на два имота с данъчни оценки съответно от 1650.20 лева и 1979.50 лева не е прекомерно. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Основният критерий, съгласно задължителните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, от който следва да изхожда съдът, когато определя, респ. намалява размера на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, е законоустановеният критерий в чл. 78, ал. 5 ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената по него адвокатска защита. Прекомерност е налице тогава, когато се установи несъответствие между договореното адвокатско възнаграждение и положените усилия от процесуалния представител на страната, предвид фактическата и правна сложност на делото. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС, което въззивният съд е съобразил, и константната практика на ВКС, формирана по неговото приложение (определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. дело № 961/2023 г. на ВКС, I т.о, и други), при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не обвързват съда. От значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. В случая материалният интерес във въззивното производство, определен въз основа данъчната оценка на имотите - предмет на ревандикационните искове, възлиза съответно на 1650.20 лева и 1979.50 лева (л. 57-58 от първоинстанционното дело), съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата в редакцията, актуална към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие (26.01.2021 г.) - ДВ, бр. 68 от 2020 г., за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Предвиденият в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата (ред. изм. - ДВ, бр. 68 от 2020 г.) минимален размер на дължимото по първия иск адвокатско възнаграждение е 345.51 лева, а по втория – 368.57 лева, но по изричната разпоредба на 7, ал. 5 от Наредбата за процесуално представителство, защита и съдействие по искове по чл. 108 ЗС с предмет недвижими имоти или вещни права върху тях възнаграждението не може да бъде по-малко от 600 лева. Тъй като адвокатът на въззиваемия е регистриран по Закона за данъка върху добавената стойност, на основание пар. 2а от ДР на Наредбата върху възнаграждението се начислява дължимият данък върху добавената стойност и същият се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Следователно минималният размер на възнаграждението за положения от процесуалния представител на въззиваемия труд по мандатното правоотношение за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция е 1200 лева без ДДС, респ. 1440 лева с включен ДДС. Предприетото от процесуалния представител на въззиваемия процесуално поведение се изразява в подаване на обоснован отговор на въззивната жалба, съдържащ становище за неоснователност на изложените срещу първоинстанционното решение оплаквания и доказателствено искане, участие в едно от общо две проведени открити съдебни заседания, на което е изслушано вещото лице по съдебно-техническата експертиза, и представяне писмена защита с излагане на обосновани възражения. При тези данни и съобразявайки стойността на защитимия интерес, вида на търсената искова защита, броя на предявените искове и формата на тяхното съединяване, ориентировъчните размери по Наредбата и значителния обем на събрания доказателствен материал по делото, уговореното адвокатско възнаграждение от 1500 лева без ДДС е разумно и пропорционално на предприетата и предоставена на страната защита, а възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК - неоснователно. Финансовото състояние на въззивника (частен жалбоподател) не е основание за редуциране на присъденото в полза на насрещната страна по производството възнаграждение за ангажирания адвокат, тъй като при преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът се ръководи от горепосочените и съобразени обективни критерии. Ето защо, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за настоящото производство също е неоснователно. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не е ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство, а има акцесорен характер – негов предмет са вече заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Определението по чл. 248 ГПК не слага край на съдебното производство, а с него само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските. Затова и изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Разноски не се дължат както в производството по чл. 248 ГПК, така и в това по обжалване на постановен в такова производство акт. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.