Решение № 61 от 14.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2439/2018 г.

Решение № 61 от 14.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2439/2018 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Пламен Стоев Производството е по чл. 290 – 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. М. и Т. Д. М. срещу въззивно решение № 373 от 19.03.2018 г., постановено по гр. д. № 326/18 г. на Пловдивския окръжен съд, VІ с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по жалбата К. Д. Б. счита изложените в жалбата оплаквания за неоснователни. Решението е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за даване отговор на обуславящия изхода на спора въпрос, а именно: при преценка основателността на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и при заявен избор от заветника по чл. 34 ЗН следва да се вземе предвид стойността на цялото завещано имущество или само стойността на имуществото, което заветникът желае да задържи. С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е отменил решение № 4112 от 24.11.2017 г. по гр. д. № 12559/16 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е уважен предявеният иск по чл. 30, ал. 1 ЗН и е постановено на основание чл. 36, ал. 1 ЗН задържане от заветника на недвижимите имоти, предмет на завещателно разпореждане и вместо него е отхвърлил предявените от С. Д. М. и Т. Д. М. против К. Д. Б. искове с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане, извършено от наследодателя Т. Д. М. със саморъчно завещание от 11.11.2011 г. в полза на К. Д. Б. и за възстановяване на запазените части на ищците от неговото наследство в размер на по 1/4 ид. част, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от С. Д. М. и Т. Д. М. против К. Д. Б. искове за делба на недвижими имоти – апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, с идентификатор ***** по КККР на [населено място] и апартамент № 20, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство С. Д. М. и Т. Д. М. са наследници по закон на Т. Д. М., починал на 12.08.2015 г., като преки низходящи на починалия преди него негов син Д. Т. М. и че те са приели наследството по опис. Със саморъчно завещание от 11.11.2011 г. Т. Д. М. е завещал на ответника К. Д. Б. процесните два апартамента, заедно с всичката покъщнина и влога му в ДСК. Към момента на смъртта си наследодателят е притежавал тези два апартамента на стойност съответно от 84 100 лв. и 96 200 лв.; по 25/419 ид. части от ПИ № *, с площ от 419 кв. м., и ПИ № *, с площ от 510 кв. м., находящи се в [населено място], [улица] на стойност 4 800 лв. и 5 800 лв.; банков влог в "Първа инвестиционна банка"АД в размер на 160 000 лв., три банкови влога в "Банка ДСК" ЕАД в общ размер 30 059,12 лв. и движими вещи, като стойността на имуществото към момента на смъртта му възлиза на 385 129, 12 лв., а запазената част на всеки от ищците възлиза на 96 282, 28 лв. /по 1/4 ид. част от наследството/. Независимо от обстоятелството, че първоинстанционният съд не е дал срок на ответницата да заяви кои имоти желае да задържи съгласно правилото на чл. 34 ЗН, въззивният съд е приел, че в случая този пропуск е без значение, тъй като с представена по делото молба изборът е направен, като от цялото завещано ? имущество същата е предпочела да задържи двата недвижими имота. С оглед на това съдът е приел, че в тази хипотеза следва да се процедира, както при завет /дарение/ на един имот и тъй като стойността на завещаните два имота възлиза на 180 300 лв., а разполагаемата част на наследодателя е равна на стойността на запазените части на ищците – 192 564,56 лв., е направен извод, че запазените части на ищците не са накърнени от направения в полза на ответницата завет. Прието е, че останалото завещано имущество /движими вещи и влогове/ не са предмет на делбата, поради което всички останали повдигнати по делото въпроси касаят облигационните претенции на страните, а не предмета на спора. С оглед на това предявените искове по чл. 30 и чл. 69 ЗН са приети за неоснователни. По посочения въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното: Искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е един и с него се цели възстановяване на запазената част от наследството, когато тя е накърнена с безвъзмездни разпореждания /дарения или завещания/ на наследодателя. Когато прецени, че запазената част на наследник с право на такава част е накърнена, съдът пристъпва към извършване на намалението на безвъзмездните разпореждания по правилата на чл. 32 - чл. 36 ЗН, отнасящи се за начина на уважаването му при различните хипотези, които биха могли да възникнат с оглед обстоятелствата по отделните спорове, като общият принцип, на който са основани тези разпоредби, е получаването в натура на запазената част от наследството, съответно – задържане в натура на разполагаемата част. Когато на едно лице са завещани или подарени няколко имота и то упражни правото си по чл. 34 ЗН, намалението се извършва по избор на това лице, т. е. от завещаното имущество, което заветникът не желае да задържи, когато то е достатъчно за възстановяване на запазената част на наследника по закон. Следователно направеният избор от заветника по чл. 34 ЗН няма отношение към формиране на масата по чл. 31 ЗН, а е от значение за начина, по който следва да се извърши възстановяването на накърнената запазена част. Предвид отговора на поставения правен въпрос се налага изводът, че въззивният съд неправилно и в нарушение на материалния закон приел, че след като заветницата желае да задържи само завещаните ? два недвижими имота, следва да се приеме, че заветът има за предмет само заявените за задържане имоти, които единствено са предмет и на иска за делба, и при преценката дали запазените части на ищците са накърнени следва да се вземе предвид само стойността на тези имоти. С оглед на това е направен и погрешният извод, че в тази хипотеза не е налице превишение на разполагаемата част на наследодателя, равна на запазените части на ищците съгласно чл. 28, ал. 2 ЗН, и че предявеният иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е неоснователен, което води до невъзможност за ищците да допълнят запазените си части от наследството и от останалото завещано имущество, независимо от обстоятелството, че то не е предмет на иска за делба. Това от своя страна е довело до неразглеждане по същество на искането на ищците за възстановяване на запазените им части от наследството чрез намаляване на завета с това имущество и необсъждане на направения във въззивната жалба техен довод, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че неразпореденото имущество на наследодателя е на стойност 164 170 лв., вместо на стойност 160 000 лв., включващо единствено влога му в ПИБ, респ. че за допълване на запазената част на всеки от тях е необходима сумата 16 282, 28 лв., а не 14 197, 28 лв., както е приел районният съд. Не са обсъдени и събраните по делото доказателства и доводи на страните за извършени от наследодателя разпоредителни сделки с останалото недвижимо имущество, включено в масата по чл. 31 ЗН, нито тези, относно завещаните движими вещи /покъщнина/ и тяхната стойност към момента на откриване на наследството, с които евентуално, респ. с част от тях следва да се намали завещателното разпореждане до размера, необходим за допълване на запазената част на ищците, освен със завещаните влогове в ДСК или с част от тях. При наличие на данни за извършени разпореждания с тези влогове от страна на заветника, на ищците следва да се присъдят набраните суми по тях към момента на откриване на наследството. Допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила налагат отмяна на обжалваното решение изцяло /изходът на спора по иска за делба е обусловен от изхода на спора по чл. 30 ЗН/ и връщането на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Доводите на касаторите, че въззивният съд неправилно е приел, че ответницата не може да задържи и двата завещани й недвижими имота, дори в хипотезата, при която намаляването на завещанието с останалото завещано имущество или с част от него е достатъчно за възстановяването на запазените им части, тъй като още с отговора на исковата молба тя е реализирала правото си по чл. 34 ЗН, заявявайки, че желае да задържи само единият от тях, не са основателни. Във връзка с тях следва да се отбележи, че след като в първоинстанционното производство на ответницата не е бил даден такъв срок, не е имало законови пречки тя да промени първоначалното си становище до приключване на устните състезания в това производство. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на въззивния съд а ново разглеждане от друг състав. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.