Определение № 1024 от 07.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 770/2025 г.

Производството е по чл. 229 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от П. В. Й. от гр. Велико Търново срещу Определение № 777/06.032024 г. на Административен съд – Велико Търново, тричленен състав, по касационно административно-наказателно дело (канд) № 158/2024 г. С обжалваното определение е оставено без уважение искането на страната за отвод на съдия Константин Калчев, направено с молба от 05.03.2024 г. Частният жалбоподател счита, че обжалваното определение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като се цели допълване на мотивите на предходно постановено определение, а именно Определение № 723/29.02.2024 г. Сочи, че съдия К. Калчев не може да участва в делото, тъй като е участвал при постановяваното на Определение № 108/22.12.2023 г. на Административен съд - Велико Търново по канд № 10322/2023 г., което е обявено за нищожно с Определение № 2233/26.02.2024 г. на Върховен административен съд (ВАС) по адм. дело № 1013/2024 г. Ответната страна – началникът на Районно управление на Областна дирекция на министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Велико Търново не ангажира становище по частната жалба. Частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК, но е процесуално недопустима, тъй като е насочена срещу определение, което не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Предмет на частната жалба е определение, с което е отхвърлено искането на П. Й. за отвод на съдията К.Калчев, председател на тричленния състав, постановил обжалвания съдебен акт и докладчик по делото. Предмет на инстанционен контрол пред Административен съд – Велико Търново е бил съдебен акт на Районен съд – Велико Търново, постановен по реда на Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Съгласно чл. 63в ЗАНН „решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс, и по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс.“ Следователно Административен съд – Велико Търново осъществена касационен контрол върху актовете на Районен съд – Велико Търново, издадени по реда на ЗАНН като прилага реда по глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 165 АПК вр. чл. 63в ЗАНН административните съдилища разглеждат делото в състав от трима съдии. В глава дванадесета липсват правила за отвод на съдия от състава. С оглед общата препращаща норма на чл. 144 АПК в този случай е приложим Гражданския процесуален кодекс – чл. 22 и 23. Обжалваното в настоящото производство определение е именно такова постановено по реда на чл. 23 ГПК във вр. чл. 144 АПК. С него е оставено без уважение искането на касатора за отвод на съдията-докладчик с правно основание чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. Това определение не попада в нито една от двете категории съдебни определения, изрично посочени в чл. 229, ал. 1, т. 1 и т. 2 АПК като подлежащи на обжалване пред висшестоящата инстанция с частна жалба. То нито прегражда по някакъв начин по-натъшното развитие на делото, нито е изрично посочено в закона, като подлежащо на обжалване. Частната жалба, насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на обжалване е процесуално недопустима. Приложимата при преценка на процесуалната допустимост на жалбата правна норма - чл. 229 АПК е точна, ясна и категорична и следва да се тълкува, и прилага стриктно. Приложното й поле не може самоволно да се разширява от касационната инстанция. Преценката на един член от съдебния състав или на целия съдебен състав дали да се отведе от разглеждането на делото е индивидуална и съдържа както обективни, така и субективни елементи, които сами по себе си предопределят и изискването делото да се разгледа от независим и безпристрастен съд, създаден по силата на закона. Тази преценка съгласно действащото позитивно право не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол, тя е част от контрола за валидност на крайния съдебния акт. Следователно частната жалба, поставила началото на настоящото производство е процесуално недопустима като насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на самостоятелно обжалване, поради което следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да се прекрати. Водим от изложеното и на основание чл. 215, т. 4 във връзка с чл. 236 АПК Върховният административен съд, седмо отделение