Решение № 250 от 15.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1970/2025 г.

Производството по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД срещу решение №33 от 17.02.2025г. по в.гр.д.№361/2024г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №260004 от 18.06.2024г. по гр.д. №2715/2020г. на Бургаски окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на Г. А. А. допълнително сумата от 45 000 лв. (общо до размера от 90 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща му А. Ж. А., причинена при ПТП от 29.11.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от 90 000 лв., считано от 23.11.2017г. до окончателното й изплащане. В срока за касационно обжалване е постъпило и допълнение към касационната жалба. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че ищецът - въззивник е оспорил само размера на съпричиняването, въпреки това въззивният съд се е произнесъл относно неговото наличие, като е излязъл извън правомощията си по чл.269 от ГПК. Оспорва извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат. Твърди, че техническите причини, довели до процесното ПТП като част от неговия механизъм на настъпване, както и съпричиняването, са въпроси, по които се е произнесъл наказателният съд, поради което не е налице пречка гражданският съд да ползва събрания доказателствен материал в наказателния процес. В допълнителната касационна жалба жалбоподателят отново излага аргументи за произнасяне на въззивния съд извън пределите на въззивната жалба, както и че механизмът на произшествието се включва в обсега на чл.300 от ГПК. Счита за неправилен извода на решаващия съд за нарушаване на принципа на непосредственост, както и че са събрани достатъчно доказателства за наличието на съпричиняване. Твърди, че е доказан особено високият процент на съпричиняване от страна на А. А., който неправилно не е взет предвид от въззивния съд. Ответникът по касация Г. А. А. оспорва основателността на жалбата. Счита за неоснователни изложените в жалбата твърдения за допуснати процесуални нарушения от страна на съда. Изтъква, че след като във въззивната му жалба са наведени доводи относно определения от първата инстанция размер на обезщетението и при направено възражение, че е нелогично тройно намаляване на размера на обезщетението поради съпричиняване, няма как да се приеме, че въззивният съд е допуснал нарушение, като е излязъл извън пределите на въззивната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. С определение №3646/19.12.2025г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос: относно предпоставките, при които въззивният съд следва служебно да назначи експертиза за установяване на правнорелевантен факт по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от преждевременната загуба на неговия баща вследствие на процесното ПТП възлиза на 90 000 лева. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил като относими възрастта на ищеца – 44г., възрастта на загиналия към момента на настъпване на смъртта, особено близките им отношения на единствен син и неговия баща, силната и продължителна болка и мъка на ищеца от внезапната загуба, както и обстоятелството, че е изгубил единствения си жив родител. Съдът е приел за недоказано възражението на ответника за принос на пострадалия за настъпване на увреждането, изразяващ се в неправилно пресичане на платното за движение в нетрезво състояние, носейки тъмни дрехи, без поставена светлоотразителна жилетка. Въззивният съд е отчел, че е налице влязла в сила присъда по НОХД №496/2018г. на Окръжен съд – Стара Загора, която е задължителна за гражданския съд на основание чл.300 от ГПК относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като в този случай принципите на непосредственост и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение на гражданския съд са ограничени. Аргументирал е, че всички останали правнорелевантни факти по гражданското правоотношение, следва да бъдат установени с допустимите по реда и правилата на ГПК доказателствени средства. Навел е доводи, че в гражданския процес не се ценят заключенията на изготвените в хода на досъдебното производство или в наказателния процес експертизи, поради изискването на чл.200, ал.2 от ГПК заключението на вещото лице да бъде изслушано лично от съда, за да бъде приобщено като годно доказателствено средство. Поради гореизложеното, въззивният съд е приел, че експертните заключения, въз основа на които първоинстанционният съд е приел наличието на съпричиняване, не попадат в обхвата на чл.300 от ГПК. Счел е, че въз основа на приложените писмени доказателства не би могло с категоричност да се установи как е настъпило процесното ПТП, какъв е бил неговият механизъм и как поведението на пострадалия А. А. е в причинна връзка с настъпилото увреждане, без решаващият съд да се позове на доказателствени източници, които не са събрани по надлежния ред. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т.3 от ТР №1/9.12.2013г. на ВКС по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК, когато във въззивната жалба е релевиран правен довод за необоснованост на първоинстанционното решение, а именно че даден правнорелевантен факт е приет от съда за установен, макар и той да не се изяснява от събраните по делото доказателствени средства, респ. че пораждането на определен правнозначим факт е счетено за неустановено, макар и той да е изяснен в процеса на доказване пред първоинстанционния съд, въззивният съд и без съответно искане за изслушване на нова съдебна експертиза, т. е. служебно може да допусне този способ за установяване на причинно - следствените връзки между фактите и явленията в обективната действителност. Единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. По поставения въпрос следва да се съобрази и постоянната практика на ВКС, формирана с решение №132 от 29.05.2015г. по гр.д. №7298/2014г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение №145 от 21.04.2014г. по гр.д. №4726/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., в които се приема, че винаги, когато съдията няма необходимите специалния знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област. Щом за установяване на спорен по делото факт се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, съдът в доклада по чл.146 от ГПК, изяснявайки, че фактът е спорен и релевантен, следва да допусне служебно съдебна експертиза и без искане на страна. Експертиза не се назначава за установяване на обстоятелства, за които съдът в задължителния доклад по чл.146 от ГПК е посочил на страните, че не се нуждаят от доказване поради някое от основанията по чл.154, ал.2 и чл.155 от ГПК. В решение №72 от 11.05.2016г. по гр.д. №5936/2015г. на ВКС, ГК, решение №132 от 29.05.2015г. по гр.д. №7298/2014г. на ВКС, ГК и др., се приема, че вещото лице подпомага съдията, който няма необходимите специални знания и който сам би извършил тази дейност по доказването, ако ги притежаваше. При положение, че необходимост от отговор на такива въпроси възникне, след като е вече прието по делото заключение на вещо лице, съдът би следвало да допусне нова експертиза - в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда. По същество на касационната жалба: Обжалваното решение е постановено в противоречие с посочената практика, поради което по отношение на него е налице касационното основание по чл.281, т.3, пр.2 от ГПК. Същото следва да се отмени, като спорът не може да бъде решен от настоящата инстанция, поради необходимост от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия / чл.293, ал.3 от ГПК /. Основателно е оплакването на касатора за допуснато процесуално нарушение на разпоредбите на чл.195 от ГПК. Правилно въззивният съд е взел предвид, че възражението за съпричиняване от страна на пострадалия е надлежно въведено с отговора на исковата молба и е обосновано с конкретно поведение на пострадалия – неправилно пресичане на платното за движение, в нетрезво състояние и носене на тъмни дрехи, без светлоотразителна жилетка. Изцяло в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест е изводът, че доказването на възражението за съпричиняване е възложено в тежест на страната, която се ползва от намаление на обезщетението, а именно ответното застрахователно дружество. Също правилни са и съображенията, че при спазване на принципа за непосредственост и равенство на страните, твърдението за съпричиняване подлежи на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същото са събрани доказателства в хода на наказателното производство. С оглед на това съответен на закона е изводът на въззивната инстанция, че приетите в наказателното производство експертни заключения, въз основа на които окръжният съд е приел наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, не могат да бъдат кредитирани в настоящото производство. Установявайки допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, въззивният съд не е изпълнил задължението си, при липса на необходимите специални знания, без които не би могъл сам да даде отговор по значимите за спора въпроси, да ползва експертното становище на специалист в съответната област. Още повече, че искане за назначаване на такава експертиза е направено изрично от ответното дружество още с отговора на исковата молба и е оставено без уважение от първоинстанционния съд по съображения, че с влязлата в сила присъда са установени релевантните за спора факти. В първоинстанционното производство е направено своевременно с отговора на исковата молба доказателствено искане от застрахователя и за назначаване на съдебно – медицинска експертиза, която да установи отражението върху физическото и психическото състояние на пешеходеца на концентрация на алкохол в кръвта 1,71 промила. След като тези искания са оставени без уважение от Бургаски окръжен съд и при въведени във въззивната жалба на ищеца оплаквания за необоснованост на фактическите изводи относно приетия размер на съпричиняването, въззивният съд е следвало да изпълни правомощията си по т.3 на ТР №1/13 г. При направения от него извод за невъзможност да установи от представените писмени доказателства механизма на настъпване на процесното ПТП и дали е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилото увреждане, въззивният съд е следвало да назначи автотехническа експертиза, която да установи механизма на осъществяване на произшествието, както и медицинска експертиза по задачите в отговора на исковата молба. Основателно е и касационното оплакване за отклонение от правомощията на въззивната инстанция при проверката на обжалваното първоинстанционно решение. Относно възможността на въззивния съд да преразглежда изводите на първата инстанция за осъществяването на определени факти, са дадени задължителни разяснения в ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в т.3 на което е изразено разбирането, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл.269, ал.2 от ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В случая въпреки, че във въззивната жалба не се оспорва самият факт на допуснатото от пострадалия съпричиняване, а само приетият от първата инстанция размер на съпричиняването, въззивният съд е приел за изцяло недоказано възражението на ответното дружество за съпричиняване. По този начин съдът е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.269, ал.2 от ГПК, както и отклонение от задължителните разяснения в ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения въззивното решение следва да се отмени и на основание чл.293, ал.3 от ГПК делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Бургаски апелативен съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да назначи автотехническа и медицинска експертиза за установяване на механизма на настъпване на ПТП. На основание чл.294, ал.2 от ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените в настоящото производство разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение