Определение № 60825 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2086/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. В. Г. и И. В. Т., чрез адв. В. К. от ЛАК срещу въззивното решение № 260045 от 05.03.2021 г. на Ловешкия окръжен съд, постановено по в. гр. д.№609/2020г. по описа на ЛОС, с което е отменено първоинстанционното решение №290 от 07.08.2020 г., на Троянски районен съд, постановено по гр. д. № 818/2019 г. по описа на Районен съд – Троян, в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск до размера на сумата от 13 070 лв., като вместо това на основание чл. 240 ЗЗД въззивният съд е осъдил И. В. Т. и Р. В. Г. да заплатят на В. Г. И. сумата от 13 070 лв., представляваща дължима и неплатена главница по договор за заем от 02.09.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от 13.10.2019 г. до окончателното изплащане на главницата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправният въпрос: „Как следва да се ценят дадените от страна по делото обяснения по полицейска проверка в последващ граждански процес и следва ли да се приемат като извънсъдебно признание на факти?“, отговорът на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като липсвала практика на ВКС. Позовава се на решение № 63 от 04.06.2018 г. по т.д. № 2192/2017 г. на ВКС, III т.о., в което бил разгледан аналогичен случай във връзка с актовете в досъдебното производство. На второ място, касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос: „Следва ли при доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл. 240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, да се презумира осъществяването и на друг елемент от същественото съдържание на договора, а именно поетото задължение за връщане на сумата, респективно наличие на каузално отношение по договор за заем?“, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр.д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр.д. № 32/1969 г. на ВС, ОСГК. Ответникът по касационната жалба В. Г. И. в отговор на същата, подаден чрез адв. И. от ЛАК, сочи, че по процесуалноправния въпрос е налице трайна съдебна практика на ВКС, като цитира решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на ВКС, III г.о. Счита, че по втория въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната в жалбата съдебна практика. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените основания за касационно обжалване и по допускане на обжалването намира следното: За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за заем, а не договор за дарение, каквото твърдение е направено първоначално от ответниците при оспорване на предявения иск и което е прието от първоинстанционния съд. Въззивният съд се е позовал на изявлението в писмените обяснения на ответницата Р. В. Г., дадени по прокурорска преписка № 18/2018 г. по описа на Районна прокуратура – Троян, приета като доказателство по делото и образувана по жалба на ищеца с оплакване, че ответниците са отказали да му върнат заема, в което тя заявява, че е поискала от баща си В. Г. И. сумата от 20 000лв. на заем и е получила същата сума в заем от баща си – В. Г. И. за закупуване на семейно жилище. Съдът е приел също, че извършването на месечни плащания от ответницата по 300 лв. в полза на ищеца в продължение на две години с посочено в част от вносните бележки основание-заем и свидетелските показания в тази връзка, са в подкрепа на извода, че между страните е сключен договор за заем, по който е започнало връщане на заетата сума. Обсъдени са и другите доказателства по делото, като съдът е счел, че от тях не може да се направи заключение за наличие на сключен договор за дарение. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По първия изведен от касатора въпрос е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, че, когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията ѝ с насрещната страна по гражданскоправния спор, тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд. Преценката относно достоверността на такова признание следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът следва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото. В този смисъл решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., III г. о. и решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр.д. № 2979/2014 г. ІV г.о. на ВКС, решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538 / 2019 г. на ВКС, IV г.о. и др. При постановяване на въззивното решение е съобразена константната практика на ВКС в посочените решения, като въззивният съд е съобразил извънсъдебното признание за получаване на посочената сума от ответницата като заем от баща й, обективирано в обяснение, написано и подписано от ответницата, дадено по приложена по делото прокурорска преписка, както и е обсъдил и ценил това признание в съвкупната преценка и с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото, включително и с поведението на ответниците за извършени месечни плащания към ищеца в продължение на две години, в част от вносните документи с посочено основание заем, за което връщане на суми по договор за заем са и свидетелските показания по делото. В цитираното от касатора решение № 63 от 04.06.2018 г. по т.д. № 2192/2017 г. на ВКС, III т.о. е разгледан друг въпрос – за доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство, отговорът на който не би могъл да се приложи по аналогия към настоящия случай. По втория изведен от касатора въпрос също не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Според цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, когато предаването на парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. Въззивният съд се е съобразил с тази практика. Приел е, че е налице извънсъдебно признание на факта, че Р. В. Г. е поискала и е получила в заем от баща си – В. Г. И. за закупуване на семейно жилище посочената сума от 20 000лв., като след това е обсъдил признанието във връзка с всички доказателства по делото, включително свидетелските, и е приел, че основанието не само не се опровергава, но и се подкрепя от останалите доказателства. В жалбата си касаторът е извадил от контекста мотивите на въззивния съд, че „без ясно и несъмнено изразено дарствено намерение от ищеца, съдът приема, че се касае за възникване на заемно правоотношение“. В тази част от мотивите съдът обосновава защо не е налице договор за дарение, след като вече е изложил мотиви защо приема, че е налице заемно правоотношение, т.е. касае се за извод от съпоставката на извънсъдебното признание с останалите доказателства по делото. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на ответника по касационната жалба при направено искане в отговора на касационната жалба следва да се присъдят претендираните и доказани от него разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 450 лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.