Определение № 4391 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 24995/09.08.2023 г. на И. Л. Ш. и С. И. Ш., чрез процесуалния им представител адвокат Р. П., срещу въззивно решение № 915/30.06.2023 г. по в. гр. д. № 1168/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е незаконосъобразно и неправилно поради необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касация Г. Ш., [населено място], чрез адвокат Т. М., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноските в настоящото производство. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1192/17.03.2023 г. по гр. д. № 18120/2021 г. на Районен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от И. Л. Ш. и С. И. Ш. против Г. Л. Ш. иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на основание изтекла придобивна давност на 1/2 идеална част от следните недвижими имоти: сграда с идентификатор **** със застроена площ 113 кв.м., брой етажи- 3, с предназначение - жилищна сграда - еднофамилна; сграда с идентификатор **** със застроена площ 14 кв.м., брой етажи- 1, с предназначение- постройка на допълващото застрояване; сграда с идентификатор **** със застроена площ 120 кв.м., брой етажи- 1, с предназначение - постройка на допълващото застрояване, които сгради са построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес - [населено място], [улица], с площ 818 кв.м. Въззивният съд е приел за безспорно, че със Заповед от 1988 г. на Общински народен съвет „Родопи“ – Пловдив на братята И. Л. Ш. и Г. Л. Ш. е отстъпено право на строеж върху парцел * в кв. 123 по плана на [населено място] за построяване на по едно жилище при дял от 1/2 ид. ч. за всеки от тях от общите части на сградата и от дворното място. Правото на строеж в полза на И. Ш. е отстъпено безвъзмездно, а на Г. Ш. -срещу заплащане на сумата 846 лева. Въз основа на посочената заповед на 10.05.1988 г. е сключен договор между ОНС „Родопи“ – Пловдив и двамата братя Ш. и в тяхна полза е издадено разрешение за строеж. Безспорно е също, че процесните сгради са построени в периода 1989-1991 г., като по време на строителството ищецът И. Ш. е имал сключен граждански брак с ищцата С. И. Ш., поради което съдът е приел, че 1/2 ид. ч. от сградите е станала собственост при условията на съпружеска имуществена общност между ищците, а останалата 1/2 ид. ч. - собственост на ответника Г.. Според свидетелите Д. К. и Д. К. къщата е построена от ищците, като Г. Ш. нямал никакво участие в строителството. Сумата, която той е трябвало да заплати за правото на строеж, била заплатена от брат му И.. Ремонтите и поддръжката на къщата се извършвали от ищците, като И. бил заявил, че няма да допусне Г. в къщата. Той нямал ключ за нея и за първи път бил видян от свидетелите на погребeнието на бащата на двамата братя. М. Т. и Л. Ш. свидетелстват, че тримата с ответника са живели в процесната сграда през лятото на 1993 г. или 1994 г. Заедно с родителите на Г. и семейството на И. обитавали приземния етаж. Г. започнал да прави банята и ремонт на втория етаж, което предизвикало „завист“ у И. и тогава по искане на свидетелката Т. с Г. се преместили да живеят в [населено място]. След преместването продължили да посещават къщата през уикендите, а през годините са извършвали многократно ремонти, като за последно Т. е посетила имота през 2016 г., когато ищците И. и С. я допуснали за погребението на майката на двамата братя. Г. не е разполагал с ключ за къщата, но там живеела майка му и имало негови вещи – секция, легло, гардероб, чаши, чинии, кърпи. Майката на братята в присъствието на ищците е казвала, че имотът е както на единия, така и на другия брат. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не може да бъде направен несъмнен извод, че ищците са упражнявали фактическа власт върху притежаваните от ответника идеални части от процесните сгради с намерение да ги държат като свои за период от 10 години, което да доведе до придобиването им по давност. Посочено е, че след строителството процесните сгради се намирали в съсобственост при равни права между двамата братя, като са били ползвани и обитавани както от тях, така и от родителите им. Въпреки че през 1993 г. Г. Ш. се е изнесъл от процесната къща, от събраните свидетелски показания се установява, че е продължил да посещава имота заедно със семейството си до смъртта на родителите си. През годините е извършвал ремонти и е съхранявал свои вещи. Г. Ш. не е считан и за „фиктивен“ собственик от своите роднини, доколкото неговата майка е споделяла пред ищците и пред своя внук, че къщата е съсобствена при равни дялове между нейните синове. Съдът е приел, че безспорно ищците са участвали в строителството на процесната къща, а след това за живели постоянно в нея и са я поддържали, но така извършените действия съставляват упражняване на правата им на съсобственици на 1/2 ид. ч. от имота. За недоказано е прието твърдението, че е осъществено владение на идеалната част на ответника, с оглед обстоятелството, че той е посещавал и ремонтирал имота, държейки в него и собствени вещи. Не е установена и необходимост от притежанието на ключ от имота, тъй като в процесната къща са живеели и родителите му до смъртта си, поради което той е имал свободен достъп до нея. Недоказан е останал и фактът на отричане правата на собственост на ответника от ищците и демонстрация на убеждението, че считат имот за свой. Въззивният съд е посочил, че до смъртта на родителите на страните, ищците не са извършили каквито и да е действия, с които по явен и недвусмислен начин да отрекат владението на ответника. Обстоятелството, че той и семейството му са се преместили в [населено място] поради възникнал конфликт между него и И., не обосновава извод, че ищците са установили собствено владение върху неговите идеални части от имота. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В разглеждания случай касаторите не са поставили правни въпроси, а се позовават на предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалваното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – прилагане на закона в неговия обратен смисъл, респ. на несъществуваща или отменена правна норма или значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Въззивният съд, с оглед всички събрани по делото доказателства, е приел, че ищците в производството са собственици на 1/2 ид. ч. от процесните сгради, а останалата 1/2 ид ч. е собственост на ответника. След завършване на строителството им касаторите и Г. Ш. известно време са обитавали къщата заедно. Впоследствие ответникът напуснал къщата поради възникнал конфликт между братята /не по повод имота/, но в продължение на години редовно посещавал имота, тъй като там продължили да живеят родителите му. Съгласно ТР 1/2012 г., ОСГК, ВКС, когато върху съсобствен имот е установена фактическа власт на правно основание, което не изключва владението на останалите съсобственици, е налице съвладение. Такива са случаите на частно правоприемство, когато няколко лица общо придобиват собствеността върху един имот, както и при общо правоприемство, например наследяване. Следва да се посочи, че установяването на самостоятелно владение би възникнало в случаите когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец. След анализ на на събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че тази хипотеза не е налице. Доколкото поначало упражняването на фактическа власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено, в мотивите си съдът е приел, че самостоятелно владение не е установено в последващ момент, тъй като от данните по делото не е доказано преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец, като по явен и недвусмислен начин отрече владението на останалите съсобственици. Несъгласието на касаторите с тези фактически констатации представляват оплаквания по същество на правния спор, които не могат да бъдат предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, направеното в отговора на касационната жалба искане и приложените доказателства, жалбоподателите следва да заплатят разноски на Г. Л. Ш., в размер на 1500 лева за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.