Решение № 3540 от 30.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12241/2025 г.

Приемането на правила относно тежестта на доказване играе значителна роля при осигуряването на ефективно привеждане в изпълнение на принципа на равното третиране. Както Съдът е постановил, следва да бъде предвидена разпоредба за осигуряване на разместване на тежестта на доказване в prima facie случаи на дискриминация, с изключение на производства, при които съдът или друг компетентен национален орган е задължен да разследва фактите. Необходимо е обаче да бъде изяснено, че оценката на фактите, от които може да бъде предположено съществуването на пряка или непряка дискриминация, остава въпрос от компетенциите на съответния национален орган в съответствие с националното право или практика. Освен това държавите-членки разполагат със свободата да въведат на всеки подходящ етап от производството доказателствени правила, които са по-благоприятни за ищеца“. Съгласно възприетата концепция в чл.9 ЗЗДискр., в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Видно е, че законодателят не отменя задължението на иницииралия производство по реда на чл.50, т.1 ЗЗДискр. (какъвто е процесния случай) за представяне на факти, обосноваващи предположение за извършена дискриминация, за да може доказателствената тежест в административното производство да се прехвърли изцяло на ответната в това производство страна, т.е. върху сочения за дискриминатор. Горното означава, че твърденията на страната в тази насока трябва да се докажат от нея със съответните доказателствени средства, след което при съобразяване наличието или липсата на съответните относими факти, касаещи разпределение на доказателствената тежест по см. на чл.9 ЗЗДискр., това разпределение трябва да бъде сторено от КЗД в хода на административното производство. В случая твърденията на К. в жалбата, приети за относими за разпределение на доказателствената тежест по чл.9 ЗЗДискр. от КЗД в решение №324 от 24.10.2024г., а именно: „жалбоподателката е танцувала с ответната страна“, жалбоподателката и сочения за дискриминатор „са стояли на една маса“, и жалбоподателката „е подала сигнал пред работодателя за сексуален тормоз“, не са релевантни факти, годни да обосноват предположение за извършване на заявения вид пряка дискриминация- сексуален тормоз. Това е следвало да бъде съобразено от КЗД в хода на производството, но видно от съдържащите се в административната преписка документи, включително съдържанието на доклад-заключение по преписката, и протокола от проведеното заседание на КЗД на 29.05.2024г., този съществен елемент от административното производство, свързан с доказването е игнориран. Верен е крайният извод на първостепенния съд и за материална незаконосъобразност на оспорения акт, но по различни от изложените от съда съображения. АССГ, с минимизирани мотиви, без изобщо да изследва фактическия състав на сексуалния тормоз е приел, че жалбата на К. е следвало да бъде отхвърлена от КЗД само поради недоказаност от жалбоподателката като носител на доказателствената тежест. Това заключение на съда обаче е изведено без да бъде съобразено, че обясненията на страната са вид доказателствено средство, установяванията с което, ведно с останалия доказателствен материал по делото е следвало да бъдат ценени при формиране на извода на съда в тази насока. Независимо от горното при преглед на съвкупния по делото доказателствен материал, се установява липсата на елемент от фактическия състав на сексуалния тормоз (отделна самостоятелна проява на тормоза) като форма на полова дискриминация. Според §1, т.2 ДР ЗЗДискр, "Сексуален тормоз" е всяко нежелано поведение от сексуално естество, изразено физически, словесно или по друг начин, с което се накърняват достойнството и честта и се създава враждебна, принизяваща, обидна, унизителна или застрашителна среда и, в частност, когато отказът да се приеме подобно поведение или принудата към него може да повлияе на вземането на решения, засягащи лицето (в този смисъл с малки разлики разрешенията в Директиви 2002/73/ЕС, 2004/113 (ЕС), 2006/54/ЕО). В конкретния казус заявеното от К. за извършено действие от Г. М. в служебен контекст (но и не само), конкретно описано в жалбата, предизвикало негативни преживявания в дискриминираното лице (притеснение и неудобство, според посоченото в жалбата до КЗД) е определено от К. като нежелано и неприемливо според субективната граница, поставена от нея. Съществено е, че в контекста на нежеланост на преживяното от субекта по делото няма данни заявеното като проявено от М. внимание към К. в сексуален контекст (сексуално внимание), да е продължително, т.е. същото да е повторено в някаква форма след момента, в който извършителя-дискриминатор е узнал, че адресата на неговото внимание приема същото за негативно под някаква форма- обида, унижение или друго. Не се установява изрично изпратено и възприето волеизявление от К. към дееца-дискриминатор, че същата категорично не желае подобен род внимание в бъдещ момент, при което въпреки полученото по този начин послание, такова поведение е повторено или продължило от дискриминатора. Налага се извод, че по делото не е доказано заявеното от А. К. действие, възприемано от нея като сексуално внимание, да е приело формата на сексуален тормоз. Казано по друг начин, в контекста на приложимите материалноправни норми /§1, т.2 от ДР на ЗЗДискр, вр. чл.2, чл.5 и чл.4, ал.2 от същия закон/ по делото не са установени факти, доказващи твърденията на К. за действия на сочения от нея за дискриминатор, изпълняващи фактическия състав на сексуалния тормоз. Предвид горното, като е приел, че административния орган в хода на валидно проведено административно производство е приложил неправилно действащите материалноправни разпоредби, първоинстанционния съд е постановил съдебен акт в съответствие с материалния закон. Не се кредитират възраженията на касационния жалбоподател КЗД, като несъответни на установените по делото факти. На основание изложеното съдът приема, че при постановяване на съдебния акт не са налице посочените от касатора отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК, поради което съдебното решение трябва да бъде оставено в сила. На осн. чл.143, ал.3 АПК следва да се уважи претенцията на ответната страна Г. Д. М. за присъждане на разноски за касационната инстанция, в размер на 800 (осемстотин) евро, представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 09.02.2026г. с адвокат А. Икономов, като направеното възражение за прекомерност не се уважава предвид фактическата и правна сложност на делото и приложимата разпоредбата на чл.8, ал.2, т.9 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.