Определение № 50008 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1223/2022 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК.

Гр.д.№ 1223 от 2022 г. на Върховния касационен съд, ГК, първо отделение е било образувано по касационна жалба на Българската държава срещу решение № 10489 от 15.07.2021 г. по в.гр.д.№ 768 от 2019 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав.

По тази жалба настоящият състав на ВКС се е произнесъл с решение № 50032 от 11.07.2023 г., с което е:

I. ОБЕЗСИЛЕНО като недопустимо решение № 10489 от 15.07.2021 г. по в.гр.д.№ 768 от 2019 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав в следните негови части:

1. Частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение № 5590 от 22.08.2018 г. по гр.д.№ 3724 от 2011 г. на Софийския градски съд, I-6 състав в частта му по иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Република България срещу ответниците Ф. фон В., А. фон В., О. фон В., С. Е. М. Л., М. Л.-Б. дьо Ш. /последната починала в хода на делото и заместена от наследниците й П. Ф. А. дьо ла Л. М., Ф. Ж. М. Л.-Б. /в неговата установителна част/ и спрямо Столична община изцяло /в неговата установителна и осъдителна част/ и вместо това е постановил решение за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС спрямо горепосочените ответници за следния недвижим имот: поземлен имот, находящ се в [населено място], район „Искър“, представляващ парк „Врана“, целият с площ от 992 672 кв.м., съставляващ имот с пл.№ ..... по кадастралния план на [населено място], м.“Врана“ /имот с пл.№ .... с площ от 971 300 кв.м. и имот № .... с площ от 21 372 кв.м. по неодобрения кадастрален план на [населено място]/, нанесен в плана от 2001 г. в кадастрални листове № 630, 631, 654, 655, 674, 675, 693 и 694, при граници на целия имот: юг- [улица], изток- напоително поле и стопанство „Врана“, север- напоително поле и северозапад- дере, ведно с построените в имота сгради: централна сграда на дворец, състояща се от една триетажна и две двуетажни масивни сгради с мазета с обща площ от 2013 кв.м.; масивна сграда, състояща се от два жилищни етажа, гараж на два етажа и телефонна централа с обща застроена площ от 528 кв.м.; горска къща в парка с площ от 64 кв.м.; оранжерии в парка с площ от 729 кв.м.; хамбар с площ от 75 кв.м.; сграда- клуб с площ от 140 кв.м.; масивна сграда- караулка с площ от 64 кв.м.; навес при оранжериите с площ от 180 кв.м.; помпена станция с площ от 48 кв.м.; сграда- склад с площ от 42 кв.м., който имот и сградите в него са нанесени в кадастралната карта и кадастралните регистри на СО, район Искър, [населено място], одобрени със заповед № РД-18-31 от 03.04.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, съобразно която имотите се индивидуализират по следния начин: поземлен имот с идентификатор ..... с площ от 958 510 кв.м. и поземлен имот с идентификатор ..... с площ от 21 360 кв.м., заедно с намиращите се в тези имоти сгради и

2. Частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5590 от 22.08.2018 г. по гр.д.№ 3724 от 2011 г. на Софийския градски съд в частта му за отхвърляне на исковете на Държавата против С. Б. С., М. Л. Б. Х. и Столична община с правно основание чл.73 ЗС и чл.86 ЗЗД.

II. ПРОГЛАСЕНО за влязло в сила решение № 5590 от 22.08.2018 г. по гр.д.№ 3724 от 2011 г. на Софийския градски съд, I-6 състав в следните негови части:

1. Частта, с която е уважен предявеният от Република България срещу Ф. фон В., А. фон В., О. фон В., С. Е. М. Л., М. Л.-Б. дьо Ш. /последната починала в хода на делото и заместена от наследниците й П. Ф. А. дьо ла Л. М., Ф. Ж. М. Л.-Б./ иск с правно основание чл.108 ЗС за горепосочените имоти в неговата установителна част;

2. Частта, с която е уважен предявеният от Република България срещу Столична община иск с правно основание чл.108 ЗС за горепосочените имоти изцяло /в неговата установителна и осъдителна част/ и

3. Частта, с която са отхвърлени исковете на Република България против С. Б. С., М. Л. Б. Х. и Столична община с правно основание чл.73 ЗС и чл.86 ЗЗД.

III. ОТМЕНЕНО решение № 10489 от 15.07.2021 г. по в.гр.д.№ 768 от 2019 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав в частта му, с която е отменено решение № 5590 от 22.08.2018 г. по гр.д.№ 3724 от 2011 г. на Софийския градски съд, I-6 състав в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на Република България, представлявана от МРРБ, на основание чл.78 ГПК сумата 724 106,97 лв. /седемстотин двадесет и четири хиляди сто и шест лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща разноски за първа инстанция и ВМЕСТО ТОВА Е ПОСТАНОВЕНО НОВО РЕШЕНИЕ за осъждане на Столична община да заплати на Република България, представлявана от МРРБ, на основание чл.78 ГПК сумата 724 106,97 лв. /седемстотин двадесет и четири хиляди сто и шест лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща разноски за първа инстанция.

IV. ОСТАВЕНО В СИЛА решение № 10489 от 15.07.2021 г. по в.гр.д.№ 768 от 2019 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав в следните негови части:

1. Частта, с която е потвърдено решение № 5590 от 22.08.2018 г. по гр.д.№ 3724 от 2011 г. на Софийския градски съд, I-6 състав в частта, с която Република България, представлявана от МРРБ, е осъдена да заплати на Ф. фон В., А. фон В., О. фон В., С. Е. М. Л., М. Л.-Б. дьо Ш. /последната починала в хода на делото и заместена от наследниците й П. Ф. А. дьо ла Л. М., Ф. Ж. М. Л.-Б. на основание чл.78 ГПК сумата 192 541,74 лв. /сто деветдесет и две хиляди петстотин четиридесет и един лев и седемдесет и четири стотинки/, представляващи разноски за първата инстанция;

2. Частта, с която Република България, представлявана от МРРБ, е осъдена да заплати на С. Б. С. на основание чл.78 ГПК сумата 59 523,15 лв. /петдесет и девет хиляди петстотин двадесет и три лева и петнадесет стотинки/, представляващи разноски за първа и въззивна инстанция;

3. Частта, с която Република България, представлявана от МРРБ, е осъдена да заплати на М. Л. Б. Х. на основание чл.78 ГПК сумата 98 676,45 лв. /деветдесет и осем хиляди шестстотин седемдесет и шест лева и четиридесет и пет стотинки/, представляващи разноски за първа и въззивна инстанция.

V. ОСЪДЕНА Република България, представлявана от МРРБ, да заплати на С. Б. С. на основание чл.78 ГПК сумата 10 000 лв. /десет хиляди лева/, представляваща разноски за делото пред ВКС.

С молби вх.№ 503326 от 17.07.2023 г. и № 503601 от 11.08.2023 г. пълномощниците на Столична община и на Българската държава молят решението на ВКС в частта за разноските да бъде изменено както следва:

Столична община моли решението на ВКС да бъде изменено в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на Българската държава разноски за първоинстанционното дело в размер на 724 106,97 лв. Пълномощникът на общината твърди, че от претендираните от ищеца разноски за първата инстанция в размер на 1 210 740,07 лв., съгласно представения списък за разноски, Столична община не дължи следните суми:

• 349 264,44 лв., представляващи държавна такса по предявените от Българската държава облигационни искове, които са били отхвърлени, а и не са били предявени срещу Столична община, а срещу ответниците- физически лица.

• 792 258,66 лв., претендирани разходи за адвокатски възнаграждения по 4 бр.платежни документи, в които като основание за плащането е записан договор РД-02-2910402 от 29.12.2010 г., който договор обаче не е представен по делото. Посочва, че от общо претендираните 840 258,66 лв. разноски за адвокат се дължат само 48 000 лв.- адвокатско възнаграждение по платежен документ от 29.12.2010 г., в който като основание за плащане е посочен „недвижим имот- дворец „Врана“ по договор от 29.12.2010 г.

Пълномощникът на Столична община твърди още, че общината не дължи част от разноските за възнаграждения на вещи лица по онези съдебни експертизи, които са допуснати и приети за доказване на облигационните искове, предявени срещу ответниците- физически лица, а не срещу общината.

Българската държава моли да бъде изменено решението на ВКС в следните части:

• частта, с която Държавата е осъдена да заплати на С. С. разноски за въззивно производство в размер на 30 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. Пълномощникът на Държавата твърди, че тези разноски не се дължат, тъй като не са били направени към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция.

• частта, с която Държавата е осъдена да заплати на С. С. сумата 10 000 лв. адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Пълномощникът на Държавата счита, че тези разноски не се дължат, тъй като са направени и доказателства за тях са били представени несвоевременно- едва преди проведеното по делото открито съдебно заседание на 15.03.2023 г. Според молителя, доказателства за тези разноски и списък за разноските е следвало да бъдат представени преди 12.12.2022 г., когато е постановено определението на ВКС по чл.288 ГПК, с което де факто е приключил спорът между Държавата и С. С. по иска по чл.108 ЗС.

Върховният касационен съд по подадените молби счита следното: Същите са допустими- подадени са от легитимирани лица /страни по делото/ и преди изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл.248, ал.1 ГПК.

1. Молбата на Столична община е основателна и като такава следва да бъде уважена, поради следното: Според представения списък за разноски пред първата инстанция, находящ се на лист 3589 от първоинстанционното дело, Държавата претендира за направени разноски за първата инстанция общо в размер на 1 210 740,07 лв. От тези разноски обаче Столична община не дължи на Държавата следните суми:

• 349 264,44 лв., представляващи внесена от Държавата държавна такса по облигационните искове, които са отхвърлени, а и не са били предявени срещу Столична община, а срещу ответниците- физически лица;

• 300 лв., представляващи разноски за съдебно-счетоводна експертиза със задача, касаеща доказването на предявените искове по чл.73 ЗС и чл.86 ЗЗД, които са отхвърлени, а и не са предявени срещу Столична община, а срещу ответниците- физически лица и

• 792 258,66 лв., представляващи разлика между претендираните от Държавата разноски за адвокатски възнаграждения по делото пред първата инстанция в размер на 840258,66 лв. и действително доказаните разходи за адвокат за първа инстанция в размер на 48 000 лв. В тази част ВКС приема за основателно твърдението в молбата на Столична община, че няма доказателства за останалата част от претендираните разноски за адвокат. Представените по делото 4 бр. фактури от 13.03.2012 г., от 11.11.2015 г., от 16.11.2015 г. и от 09.11.2016 г. /находящи се съответно на листове 3636, 3639, 3641 и 3643 от първоинстанционното дело/, общо за сумата 792 258,66 лв. не доказват, че посочените във фактурите суми са платени за адвокатски възнаграждения по делото, тъй като в тях като основание за плащане е посочен договор РД-02-2910402 от 29.12.2010 г., който договор обаче не е представен по делото. Нещо повече, такъв договор не е посочен в нито един от представените по делото документи, включително и в текста на пълномощното на адв.И. С., с което същата е упълномощена от МРРБ да представлява Държавата по това дело /лист 11 от първоинстанционното дело/. Поради това не може да се направи извод, че плащането по горепосочените 4 бр. фактури касае адвокатски възнаграждения по делото. Само в една от фактурите от 29.12.2010 г. за сумата 48 000 лв. като основание за плащането е посочен „недвижим имот- дворец „Врана“ по договор от 29.10.2010г., поради което съдът приема, че тази сума действително представлява адвокатско възнаграждение на адв.С. за воденото от Държавата дело по чл.108 ЗС за имотите във Врана.

Претендираните от Държавата разходи за снабдяване с доказателства в размер на 2 653,73 лв., разходи за превод на книжа и документи в размер на 14 178,24 лв. и за съдебни удостоверения в размер на 85 лв., както и останалите разноски за експертизи и за призоваване на свидетели в размер на 4 000 лв. се дължат от Столична община на Държавата, тъй като тези разходи Държавата е направила за доказване на иска по чл.108 ЗС, който е уважен срещу Столична община с влязлото в сила първоинстанционно решение.

С оглед за всичко гореизложено Столична общината дължи на Държавата разноски за първоинстанционното производство в размер на 68 916,97 лв. / 1 210 740,07 лв. минус 349 264,44 лв. разноски за държавни такси, минус 300 лв. разноски за съдебно-счетоводна експертиза и минус 792 258,66 лв. претендирани, но недоказани разноски за адвокат/. Поради това молбата на Столична общината за изменение на решението на ВКС, с което Столична община е осъдена да заплати разноски на Държавата за първата инстанция в размер на 724 106,97 лв., следва да се уважи, като решението се измени в смисъл, че Столична община дължи на Държавата разноски само в размер на 68 916,97 лв.

2. Молбата на Държавата за изменение на решението на ВКС в частта му за присъдените разноски на С. С. за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 30 000 лв. е основателна. Тези разноски за адвокат не е следвало да бъдат присъждани, тъй като до последното проведено пред въззивната инстанция открито съдебно заседание на 14.04.2021 г. не са били представени доказателства за заплащане на такива разноски. Представен е бил само договор за процесуално представителство от 30.11.2020 г., находящ се на лист 235 от въззивното дело, в който е договорено адвокатско възнаграждение, но не е отбелязано същото да е платено. Това възнаграждение е било заплатено по-късно- на 15.04.2021 г., видно от извлечение от банковата сметка на адв.Х., находящо се на лист 256 от въззивното дело, а доказателството за плащането на това възнаграждение е представено едва с писмената защита, постъпила в съда на 20.04.2021 г. /лист 243-255 от въззивното дело/.

Неоснователно е възражението на пълномощника на С. С., че молбата на Държавата в тази част е несвоевременно предявена, а възражение за неприсъждането на тези разноски е следвало да бъде направено още в срока за обжалване на въззивното решение. В случая, в срока за обжалване на въззивното решение Държавата е подала касационна жалба, с която е оспорила въззивното решение изцяло, включително и в частта му за присъдените разноски за въззивната инстанция. С определение № 50531 от 12.12.2022 г. ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и в частта за разноските. С решението си от 11.07.2023 г. ВКС се е произнесъл по разноските, включително и по присъдените разноски за въззивното производство, поради което искането на Държавата за изменение на това решение на ВКС в частта за присъдените за въззивното производство разноски е своевременно направено- преди изтичането на едномесечния срок по чл.248, ал.1 ГПК.

С оглед на изложеното решението на ВКС в частта за присъдените на С. С. разноски за първата и за въззивната инстанция следва да бъде изменено, като вместо присъдените 59 523,15 лв. на С. С. следва да се присъдят само 29 523,15 лв.

Без уважение обаче следва да бъде оставена молбата на Държавата за изменение на решението на ВКС в частта му за присъдените разноски на С. С. за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 10 000 лв. Искането за присъждане на тези разноски е направено своевременно- още с отговора на касационната жалба /лист 256 от касационното дело/, както и в проведено по делото на 15.03.2023 г. открито съдебно заседание. Своевременно, в деня на откритото съдебно заседание, проведено на 15.03.2023 г., са представени списък на разноските на С. С. /лист 337 от касационното дело/ и доказателство за заплащането на тези разноски /договор за правна защита и съдействие от 14.03.2023 г., находящ се на лист 336 от касационното дело, в който е отбелязано, че са уговорени и платени 10 000 лв. адвокатско възнаграждение/. Неоснователно се твърди от пълномощника на Държавата, че тези разноски не се дължат, тъй като доказателства за тях е следвало да бъдат представени преди 12.12.2022 г., когато е постановено определението на ВКС по чл.288 ГПК, с което де факто е приключил спорът между Държавата и С. С. по иска по чл.108 ЗС. С определението на ВКС по чл.288 ГПК не е приключил окончателно спорът между Държавата и С. С. по делото, защото с това определение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, касаеща исковете на Държавата срещу С. С. по чл.73 ЗС и чл.86 ЗЗД. Поради това за проведеното на 15.03.2023 г. открито съдебно заседание С. С. е имал право на адвокатска защита и съответно направените от него разноски за такава защита му се дължат. С оглед крайния изход на делото по исковете по чл.73 ЗС и чл.86 ЗЗД /отхвърляне на тези искове с влязлото в сила в тази част първоинстанционно решение/, Държавата е длъжна да заплати на С. С. тези разноски.

По изложените съображения и на основание чл.248 от ГПК съставът на Върховния касационен съд на Република България