Определение № 578 от 24.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1036/2023 г.

Производството е по реда чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от Д. Д. С. (трето лице помагач в процеса) срещу определение № 265 от 09.05.2023г. по ч.в.гр.д.№ 168/2023г. на АС Варна, с което е потвърдено определението от 23.03.2023г. по т.д.№ 23/2022г. на Добричкия ОС. С последното е оставено без уважение искането на С. за освобождаване на основание чл.83,ал.2 ГПК от внасяне на държавна такса, дължима за подадената от него въззивна жалба в размер на 1 000лв. и от разноски за въззивното производство. С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Твърдението е, че преценката на въззивния съд, че С. разполага с доход да плати държавната такса от извършената от него разпоредителна сделка - продажба на недвижим имот като ноторно известен факт, е неправилна. Според страната от мотивите на въззивното определение не е ясно защо съдът е преценил, че той има доходи и то в размера, който му позволява заплащането на таксата от 1 000лв., след като по делото няма доказателства за реално осъществената сделка. Посочва се, че от момента на извършването на сделката до искането за освобождаване от такса са изминали повече от 6 месеца и не би следвало единственият критерий да отказ за освобождаване от внасянето на таксата да е определеният като ноторно известен факт за наличие на парични средства, надвишаващи минималния размер на средно месечната издръжка на едно лице. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „Кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или друго имущество, позволяващи плащането на дължимата държавна такса и попада ли сред тези критерии обстоятелството, че по делото се съдържат данни, сочещи, че молителят е извършвал разпоредителни сделки със собствен имот преди образуването на производството, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и този период не е непосредствено преди образуването му, а шест месеца назад във времето?“ 2/ „Към кой момент следва да се преценява наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса по реда на чл.83,ал.2 ГПК - към момента на образуване на производството, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса, към момента на подаване на молбата по чл.83,ал.2 ГПК или към друг предходен момент при осъществена разпоредителна сделка преди повече от 6 месеца?“ 3/ „Наличието на данни по делото, сочещи, че молителят е извършвал разпоредителни сделки със свой недвижим имот преди образуването на производството - значителен период преди това (6 месечен), във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса, явява ли се законно основание за неуважаване на искането му, при положение, че по делото са налице писмени доказателства, в това число и декларация по чл.83,ал.2,т.2 ГПК, от които се установява, че към момента на подаване на молбата по чл.83,ал.2 ГПК, молителят и членовете на семейството му не разполагат с достатъчно материални възможности, средства или имущество, позволяващи нейното заплащане?“ Поддържа се, че въпросите са разрешени в противоречие с определение № 71 по ч.т.д.№ 25/15г. на 1 т.о., № 206 по ч.гр.д.№ 2434/13г. на 2 г.о., № 612 по ч.т.д.№ 564/10г. на 2 т.о. на ВКС. Позовава се и на практиката, обективирана в определенията по ч.гр.д.№ 293/12г. на 2 г.о., № 22/12г. на 2 г.о.,1 № 7695/13г. на І г.о.като поддържа, че по молба за освобождаване от внасяне на държавна такса се извършва преценка въз основа на доказателствата за имущественото състояние на лицето, семейно положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законовоустановеното задължение за внасяне на такса за производството като е недопустимо да бъде постановен отказ въз основа на евентуални предположения за доходи. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: За да потвърди определението на първоинстанционния (администриращ подадената въззивна жалба съд) съставът на Апелативен съд В. е преценил декларираните от молителя в декларацията за имуществено състояние обстоятелства - че същият е пълнолетен, роден 1997г., не реализира доходи, издържан е от майка си, не страда от заболявания, които да налагат постоянни разходи от лечение. Отчетено е и обстоятелството, че видно от декларацията, молителят е несемеен, няма задължения за издръжка към трети лица Въззивният състав е обсъдил, че молителят е в трудоспособна възраст, а от извършената от Добричкия ОС по повод молбата за освобождаване от внасяне на таксата служебна справка от Службата по вписванията - Д. е установено, че през м.септември 2022г. е отчуждил възмездно свой недвижим имот (с площ от 14 688 кв.м. в землището на [населено място], [община] при приета от първоинстанционния съд средна пазарна цена на земеделска земя в района минимум 2 000лв. на декар, или дължима на прехвърлителя спрямо неговата част от имота - 1/2ид.ч. цена от 15 000лв.). Съставът на АС е посочил, че молителят не е представил доказателства относно цената, на която е извършена продажбата, поради което окръжният съд правилно е определил размера на тези средства въз основа на ноторно известните средни пазарни цени на земята в региона. В обжалваното определение е изследвано твърдението на С. в декларацията му, че е издържан от майка си и твърденията в частната въззивна жалба, че сумите от продажбата са изразходвани за издръжката му за следващите 5 месеца и за погасяване на минали задължения. При тези данни, въззивната инстанция е приела, че жалбоподателят е в състояние да заплати следващата се държавна такса от 1 000лв., след като от една страна твърди, че е издържан от родителя си, а същевременно е получил средства от продажбата на имот в размер, значително надвишаващ минималния размер на средно месечната издръжка на едно лице за периода от датата на продажбата до датата на твърдяното изразходване на средствата. Обосновано е, че установените по делото факти в тяхната съвкупност обосновават извод, че С. е в състояние да заплати държавната такса от 1 000лв. Искането за осъществяване на факултативния частен касационен контрол не следва да бъде уважено: Дори да бъде възприето становището на жалбоподателя, че дължимата от съда преценка при произнасяне по молба по чл.83,ал.2 ГПК е въз основа на семейното и имуществено състояние на страната, установено към датата на образуване на производството, в което е направено искането за освобождаване от заплащане на държавна такса, отказът на съдилищата да уважат молбата на С. не е основан единствено на съображението за получени средства от отчужден в предходен момент имот. В тази връзка неоснователно е становището, че въззивната инстанция е основала преценката си на „евентуални предположения“ за доходи. Във връзка с решаващите правни аргументи, че ищецът е в трудоспособна възраст, роден 1997г., но сам се е поставил в ситуация да не реализира доходи, а да бъде издържан от родител, при същевременно отсъствие на обективни пречки да упражнява трудова дейност (заболяване, грижи за родственик) и отсъствие на задължение за издръжка на други лица, в изложението към частната касационна жалба въпроси не се съдържат. Това изключва възможността поставените, които касаят единствено момента, към който съдът следва да осъществи преценката си за наличието на предпоставките по чл.83,ал.2 ГПК, да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването. Твърдение на касатора, а не обоснован от съдилищата извод, е посоченото в третия въпрос, че молителят и членовете на семейството му не разполагат с достатъчно материални възможности, средства или имущество, позволяващи заплащане на държавната такса. Такава обективна, реална невъзможност като предпоставка за уважаване на искането по чл.83,ал.2 ГПК не е констатирана от съдилищата. Не е налице и твърдяното несъответствие на изводите на въззивната инстанция с цитираната практика на ВКС, на която страната се позовава. От решаващия въззивен състав не са игнорирани както общите критерии, които трайноустановената практика на ВКС въвежда при извършване на преценката по чл.83,ал.2 ГПК, така и необходимостта те да бъдат съпоставени с конкретната дължима сума за държавна такса и оценени с оглед конкретно въведените от страната обстоятелства, поради които иска освобождаване от внасянето й. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.