Определение № 1 от 04.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2423/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Ф. Д. против определение № 2289/15.10.2020 г. по гр.д.№ 3252/2020 г. на Софийски апелативен съд. Жалбоподателката, изхождайки от възприятието си за определение, с което въззивният съд е върнал подадената от нея в лично качество, а не като законен представител на малолетния И. Д., въззивна жалба, оспорва правилността му, предвид наличие на правен интерес да атакува първоинстанционното решение, с което предявеният от нея иск, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е бил уважен частично. Жалбоподателката потвърждава, че обжалването от името на малолетния И. Д., чрез нея като негов законен представител, е било единствено в частта по присъдени в тежест на същия разноски, за частично отхвърляне иска на майка му – М. Д., като самостоятелно претендираща обезщетение, въпреки че иска на И. Д. е бил уважен изцяло. С оглед постановено определение на първоинстанционния съд, по реда на чл.248 ГПК, с което първоинстанционното решение е било отменено в частта по присъдени в тежест на И. Д. разноски, жалбоподателката изрично признава отпаднал интерес на същия от обжалване на въззивното решение, в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, както и липса на изначален правен интерес за обжалването му по същество, с оглед уважаване на претенцията му. От така направените допълнителни уточнения става ясно, че жалбоподателката е възприела произнасянето на съда, като засягащо допустимостта и на собствената й жалба, но твърди недопустимо произнасяне на съда и по връщане на въззивна жалба на И. Д. срещу въззивното решение по същество, тъй като такава не е предявявана. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Гр.д. № 3252/2020 г. на Софийски апелативен съд е образувано по въззивна жалба, подадена от М. Д. в лично качество и от И. Д., чрез законния му представител М. Д. против решение № 1488/ 25.02.2020 г. по гр.д.№ 10049/2018 г. на СГС, с което предявените в субективно активно съединение искове на двамата са били разгледани, с частично уважаване иска на първата и уважаване изцяло иска на втория, за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди. С първоинстанционното решение, въпреки уважаването на иска на И. Д. в цялост, съдът е присъдил в негова тежест разноски за ответника, дължими с оглед неуважената част от претенцията на М. Д.. С последващо определение по чл.248 ГПК решението в тази му част с характер на определение е било отменено от първоинстанционния съд. Въпреки изричното уточняване в параграф последен на въззивната жалба / преди раздел „ доказателства „ /, че същата от името на И. Д. се предявява единствено срещу първоинстанционното решение в частта с характер на определение за отговорността за разноски, доколкото е предявена едновременно с молбата по чл.248 ГПК и преди произнасянето на първоинстанционния съд по реда на това производство, въззивният съд е счел, че и в останалата си част, съдържаща обстоятелства и доводи относими единствено към частичното неуважаване иска на М. Д., въззивната жалба изхожда и от И. Д.. С атакуваното определение № 2289/15.10.2020 г. по гр.д. № 3252/2020 г. Софийски апелативен съд е върнал въззивната жалба в частта й, в която същата е подадена от името на малолетния И. Д., чрез законния му представител М. Д., против решение № 1488/25.02.2020 г. по гр.д.№ 10049/2018 г. на СГС, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от М. Д. иск за присъждане на застрахователно обезщетение за разликата над уважения размер от 50 000 лева и до пълния предявен размер от 120 000 лева, като прекратява производството в тази му част. Предвид гореизложеното частната жалба, подадена от М. Д. в лично качество, като самостоятелна страна по спора, е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Вярно е, че съдът неправилно е приел за подадена от И. Д. въззивна жалба и в частта касаеща иска на М. Д., въпреки изричното уточнение на последната страница, че предмет на същата е единствено отговорността за разноски. В тази му част произнасянето на въззивния съд е недопустимо, поради липса на предмет, но доколкото касае иска на И. Д. жалбоподателката, обжалваща в лично качество, не е процесуално легитимирана да подаде жалба срещу същото, а и ако би я подала, в качеството си на законен представител, жалбата отново би била недопустима, поради липса на правен интерес. С връщането съдът е отказал произнасяне по предмет, който самата страна не е въвела в спора, следователно и от същото не търпи каквито и да било последици в правната си сфера. От друга страна, жалбоподателката неправилно възприема атакуваното определение, като връщащо собствената й въззивна жалба срещу въззивното решение. Я. и недвусмислен е постановеният диспозитив, изцяло съответен и на мотивите на определението,с който се връща въззивна жалба на И. Д., подадена чрез законния му представител М. Д., а не въззивната жалба на М. Д., в личното й качество на самостоятелна страна по спора. Следователно и поради липса на произнасяне с предмет, във връзка с който да е възникнало потестативно право на обжалване в полза на М. Д., със заявеното му от същата съдържание, частната й жалба се явява недопустима. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение