Определение № 3942 от 14.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3593/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба от Кмета на Столична община – район „Слатина“ срещу определение № 126 от 05.02.2025 г., постановено по адм. д. № 514/2024 г. по описа на Административен съд – Монтана, с което е допълнено определение № 1554 от 10.12.2024 г. по същото дело в частта за разноските. Частният жалбоподател моли определението да бъде отменено и, вместо него, да бъде постановено друго по същество, с което обжалваното определение да бъде отменено със следващите се отмяната му правни последици. В срока по чл. 232 от АПК ответната страна, Т. Б. К. от [населено място], община Бойчиновци, област Монтана, не е депозирала писмено възражение на частната жалба. Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 от ГПК от надлежна страна, за която обжалваният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна. С обжалваното определение Административен съд – Монтана в производство по чл. 248 ГПК във вр. чл. 144 АПК е допълнил свое прекратително Определение № 1554/ 10.12.2024г. по същото дело в частта му за разноските, като е осъдил Столична община – район „Слатина“ да заплати на Т. Б. К. от [населено място], община Бойчиновци сумата от общо 1010 /хиляда и десет/ лв, съставляваща сторените по делото съдебни разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат, съдът е приел, че производството по делото е образувано по жалба на Т. К. срещу мълчалив отказ на кмета на СО- район „Слатина“ да завери негова молба- декларация за обстоятелствена проверка по отношение на два поземлени имота, подробно индивидуализирани в същата. Доколкото, след подаване на жалбата срещу мълчаливия отказ, поисканата административна услуга е извършена, съдът е приел, че прекратяването на производството по делото се основава на отпаднал за жалбоподателя правен интерес, чието отпадане обаче се дължи на оттегляне на мълчаливия отказ от извършване на услугата чрез последващото й извършване- т.е. налице е хипотезата на чл.156, ал.1, предл. последно от АПК. Според съда в този случай са налице предпоставките за прилагане / по аргумент от противното основание/ на разпоредбата на чл.143, ал.3 от АПК, в който случай жалбоподателят има право на разноски за инициирано от него съдебно производство в случаите, в които същото производство е прекратено поради оттеглен от административния орган акт, срещу който това производство е образувано. По тези съображения и въз основа на представените по делото доказателства за сторените съдебни разноски съдът е постановил своя съдебен акт, с който на основание чл.248 от АПК е допълнил своето прекратително определение в частта за разноските, като е осъдил СО-район „Слатина“ да заплати на жалбоподателя Т. Б. К. от [населено място], община Бойчиновци сумата от 1010 /хиляда и десет/лв съдебни разноски за съдебното производство. Обжалваното определението е валидно и допустимо и, но частично неправилно по следните съображения: Правилни са решаващите изводи на административния съд за това, че в случая жалбоподателят има право на сторените по делото съдебни разноски, тъй като инициираното от него съдебно производство е прекратено поради издаването на следващ жалбата му положителен акт – т.е. поради оттегляне на обжалвания от него мълчалив отказ. За да се възползва от правото си по чл.143, ал.3, предл. последно от АПК обаче молителят следва да докаже, че действително е направил претендираните от него разноски. В случая такова доказване не е проведено. На първо място – в жалбата си срещу мълчаливия отказ на административния орган да завери молбата-декларация за обстоятелствена проверка искане за присъждане на съдебни разноски не е направено. Дори да се приеме,че, с оглед обстоятелството,че прекратителното определение по делото е постановено в закрито заседание, подобно искане може да бъде направено валидно едва с молбата за допълване на съдебния акт по реда на чл.248 от ГПК, то и в този случай обжалваното определение в частта му за присъдения адвокатски хонорар е неправилно, тъй като разноските в размер на 1000 лв за адвокатско възнаграждение не са недоказани. От представения по делото договор за правна защита и съдействие / стр.55 по делото/ не става ясно дали уговореният по делото адвокатски хонорар за процесуално представителство по делото е реално заплатен. Приложената към молбата по чл.248 от ГПК разписка за получена сума /стр.54 по делото/ също не удостоверява, че евентуално платената по нея сума от 1000 лв е именно уговорената по договора такава, доколкото същата разписка не съдържа никакво основание за плащането й. По горните съображения основателни се явяват оплакванията в частната жалба за неправилност на обжалваното определение в частта му за присъдените с него съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като реалното им плащане остава недоказано по делото. Обжалваното определение следва да бъде отменено в частта му, с която Столична община – район „Слатина“ е осъдена да заплати на Т. Б. К. от [населено място], община Бойчиновци, [ЕГН] сумата от 1000 / хиляда/ лв адвокатско възнаграждение, а в останалата му част за сумата от платена държавна такса в размер на 10 / десет/ лв същото следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 248,ал.3 изр. последно от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, Върховният административен съд,трето отделение