Определение № 7068 от 25.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6364/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Р. Г. В., чрез пълномощник адв. М. Стоянова, против определение № 1551 от 15.05.2025г., постановено по адм. дело № 1/2025г. по описа на Административен съд Русе. С обжалваното определение е отхвърлено искане по чл. 166, ал. 2 АПК, заведено с вх. № 2309/13.05.2025г., подадено от Р. Г. В., за спиране на допуснатото по силата на закона действие на чл. 33, ал. 5, т. 4 от Наредба № 6 на Общински съвет Русе за условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и продажба на общинска собственост. В частната жалба са наведени доводи, че обжалваното определение е постановено в противоречие на закона и задължителната съдебна практика по тълкуването и прилагането му. Развити са подробни съображения, че предявеното искане за спиране се основава на нови обстоятелства, които безспорно обуславят наличие на предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК за спиране действието на оспорваната разпоредба от подзаконовия нормативен акт. Сочи се, че предварителното изпълнение на разпоредбата би лишило частния жалбоподател от възможността да бъде класиран за закупуване на жилището, в което е настанен, тъй като спорният критерий „местоположение на общинското жилище“ дава непреодолимо предимство на живущите в четвърта и пета зона, което не може да бъде компенсирано с даваните точки по останалите критерии. Прави се искане за отмяна на определението на Административен съд Русе и постановяване на определение по същество, с което да бъде спряно предварителното изпълнение на оспорената разпоредба от наредбата на Общински съвет Русе. Ответникът – Общински съвет Русе не взема становище по частната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение намира частната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Основното производство пред Административен съд Русе е образувано по жалба, подадена от Р. Г. В., А. П. М., З. Д. В. и М. П. Б., всичките представлявани от упълномощен адв. М. Стоянова, срещу чл. 33, ал. 5, т. 4 от Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 6 за условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и продажба на жилища – общинска собственост, приета с решение № 454 по протокол № 15 от 17.12.2024г. от Общински съвет Русе. В жалбата е направено искане, на основание чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 във вр. с чл. 190, ал. 1 АПК, да бъде спряно предварителното изпълнение на разпоредбата от визирания подзаконов нормативен акт. По това искане съдът се е произнесъл с определение № 72 от 09.01.2025г., постановено по адм. дело № 1/2025г., като е отхвърлил искането. Това определение е оставено в сила с определение № 1741 от 20.02.2025г., постановено от тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение по адм. дело № 848/2025г. С молба от 25.04.2025г. жалбоподателят Р. Г. В. е поискал повторно спиране на допуснатото по силата закона предварително действие на оспорената разпоредба от подзаконовия нормативен акт. По това искане съдът се е произнесъл с определение № 1327 от 28.04.2025г., постановено по адм. дело № 1/2025г., като е отхвърлил искането. Това определение е оставено в сила с определение № 6238 от 10.06.2025г., постановено от тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение по адм. дело № 5471/2025г. С молба от 13.05.2025г. жалбоподателят Р. Г. В. е предявил трето искане за спиране на действието на сочената разпоредба от подзаконовия нормативен акт, като се е позовал на ново обстоятелство, а именно, че към 08.05.2025г. в община Русе са подадени 198 бр. заявления за закупуване на общински жилища от настанените със заповеди на кмета на община Русе в тях наематели, които заявления са повече от обявените за продажба 133 броя апартаменти. С обжалваното определение съдът е отхвърлил искането за спиране на действието на оспорената разпоредба, като е приел, че в случая липсва реална опасност от настъпване на значителни и трудно поправими вреди за жалбоподателя, които да са противопоставими на презюмирания обществен интерес. По изложените от жалбоподателя доводи, съдът е приел, че са хипотетични и не се подкрепят от конкретни доказателства. Постановеното определение е правилно. Съгласно чл. 190, ал. 1 АПК оспорването не спира действието на подзаконовия нормативен акт, освен ако съдът постанови друго. Преценката за наличие на предпоставките за спиране действието на оспорен подзаконов нормативен акт, съгласно препращащата разпоредба на чл. 196 АПК, е обвързана с наличието на изискванията на чл. 166, ал. 2 АПК - настъпване на значителна или трудно поправима вреда за оспорващия. Съгласно чл. 166, ал. 2 АПК съдът може да спре предварителното изпълнение, само ако то е в състояние да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. При допуснато по силата на закона предварително изпълнение съществува презумция за наличие на основания по чл. 60, ал. 1 АПК за такова изпълнение, оборването на която е в тежест на лицето, което твърди, че от предварителното изпълнение на акта за него ще възникнат значителни или трудно поправими вреди. Съдебната практика трайно приема, че в категорията на трудно поправимите вреди не попадат тези от материално или финансово естество. По отношение настъпването на значителни вреди, оспорващият следва да установи, както че съществува реална опасност да понесе такива вреди, така и че същите са "значителни" по размер. В случая оспорващият пред първата инстанция е навел общи твърдения, че действието на оспорената разпоредба би му причинило значителни и трудно поправими морални и имуществени вреди, тъй като би ги лишило от реален шанс да бъде класиран за закупуване на жилището, в което е настанен. Но наличието или реалната опасност от настъпване на вредата следва да се установи със съответните писмени доказателства, каквито не са представени от оспорващия. Не са представени доказателства, установяващи размера на евентуалните вреди, с оглед преценката на тяхната „значителност“, нито са представени доказателства за реалната опасност от настъпването на неимуществени вреди. Само с представянето на относими доказателства може да се установи дали евентуалното настъпване на вреди по чл. 166, ал. 2 АПК е в причинна връзка с действието на оспорената разпоредба от подзаконов нормативен акт. Както беше посочено, в тежест на оспорващия е да обоснове наличие на свой интерес, равен по значимост на държавния или обществения, както и да докаже, че са налице посочените предпоставки за спиране на предварителното изпълнение. Съгласно чл. 33, ал. 5, т. 4 от Наредба № 6, в случаите, когато са постъпили по-голям брой заявления от максимално определения от общинския съвет брой жилища за продажба, комисията по чл. 6 от наредбата определя кои жилища да преминат в списъка на общинските жилища, отредени за продажба, като класира жилищата в низходящ ред, съобразно следните критерии: 1. Срок на обитаване на общинското жилище от заявителя – 0,2 точки за всяка завършена година към момента на подаване на заявлението; 2. Възраст на жилището – 0,2 точки за година; 3. Вид на конструкцията – 10 т. за панелно жилище, 3 точки за ЕПК и 1 точка за тухлено; 4. Местоположение – Първа зона – 1т.; Втора зона – 3т.; Трета зона – 5 т.; Четвърта и пета зона – 10 т. Само по себе си обстоятелството, че в чл. 33, ал. 5, т. 4 от Наредба № 6 е въведен нов критерий, а именно – местоположение на общинското жилище, за който се твърди, че засяга неблагоприятно оспорващия, в качеството му на наемател на общинско жилище, което попада във втора зона, не означава, че от действието на посочената норма за оспорващия биха настъпили преки и непосредствени вреди от категорията на визираните в чл. 166, ал. 2 АПК. При това, както се каза, тежестта на доказване от евентуалното настъпване на такива вреди е върху оспорващия, който следва с доводи и доказателства да обори законовата презумция за наличието на значим обществен интерес, защитата на който налага продължаване действието на разпоредбата от подзаконовия нормативен акт. Твърдените евентуални вреди следва да са конкретно формулирани, за да може да бъде направена преценка за техния размер и значимост, и дали същите надхвърлят значимостта на охранявания обществен интерес. Твърдението, че действието на разпоредбата би лишило оспорващия от реален шанс да бъде класиран за закупуване на жилището, в което е настанен, е абсолютно хипотетично и дори не релевира на опасност от вероятно настъпване на вреди по чл. 166, ал. 2 АПК. Обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че в случая мотивираният личен интерес на жалбоподателя не е съпоставим и противопоставим на обществения интерес. Твърдението на жалбоподателя е, че тъй като са постъпили 198 бр. заявления за закупуване на общински жилища, които надхвърлят определените за продажба 133 броя апартаменти, приложение ще намери чл. 33, ал. 5 от Наредба № 6, включително спорния критерий по т. 4 – местоположение, и жилището, което желае да закупи, няма да бъде включено в списъка на общинските жилища, отредени за продажба. Това предположение не е доказано в производството пред административния съд, а изложените в тази връзка аргументи правилно са квалифицирани като бъдещо несигурно събитие. Правилно е преценено, че твърдените вреди, които оспорващият би понесъл, не са противопоставими на презумирания от закона обществен интерес. В допълнение следва да се отбележи, че съгласно чл. 195, ал. 2 АПК правните последици от обявен за нищожен или отменен като унищожаем подзаконов нормативен акт се уреждат служебно от компетентния административен орган в срок не по-дълъг от три месеца след влизане на решението в сила. С визираната разпоредба е предвиден специален ред за уреждане на правните последици от отменените или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Предметното съдържание на понятието „правни последици” включва преценка за валидността на правоотношенията, възникнали в периода от приемането до отмяната на акта, респ. обявяването му за нищожен; преценка за правата, придобити, изменени или погасени въз основа на отменения и обявения за нищожен нормативен акт и преценка на обезщетението /на имуществени и неимуществени вреди/ за нарушени права от прилагането на акта за периода до отмяната му или обявяването му за нищожен. В този смисъл изложените от частния жалбоподател доводи, че при прилагането на оспорения нормативен текст на него могат да бъдат причинени значителни материални вреди, не обуславят основание за спиране на действието на оспорения нормативен текст. Изложените съображения за евентуални трудно поправими и значителни вреди не надделяват над презюмирания обществен интерес. По изложените съображения, като е приел искането за спиране действието на визираната разпоредба от подзаконовия нормативен акт за неоснователно и го е отхвърлил, административният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл.първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,